Рядко коментирам филми, но също така обикновено все търся коментари за тях под торентите. Рядко и си позволявам и успявам да запомня даден филм. Този го гледах току що. Не е нищо особено, просто е в духа на предишни мои постове относно какво наистина представляват децата. И какво трябва да представляваме ние. Нарисуваната картина от филма си е някаква идеална, фикция, нещо, което за съжаление ми се струва нереално в нашия свят. Нашият лош, лош свят.
Във филма се казва така:
„Ако се замислиш, всички порастваме, влюбваме се, женим се, ставаме родители. На свой ред и нашите деца също стават родители. Излиза, че всички на този свят сме майки и татковци. Също като голяма любовна вълна, нали?“
И, когато двама души на шега те попитат чие дете е по-хубаво.. Ти да отговориш – моето 🙂
Тия дни пред очите ми се размахват всякакви така наречени знаци на съдбата, в които беше крайно време да се огледам и над които да се замисля. И всичко се върти над общоприетото, над наложеното от обществото, над наложения ред, над наложените класификации относно нормалност, дисциплинираност, организираност и подчиненост.
Ясно е,че моето гардже е най-хубаво.
Ясно е, че то е индигово, кристално и пимбяно дете, ясно е, защото щом е моето значи има нещо по-така у него :).
Дълго време аз самата приемах за личен неуспех като родител, за нещо ненормално фактът,че дъщеря ми не се вписва още от тая най-ранна възраст в „обществото“.
Днес учителката в детската градина спомена,че това е индивидуалност и организираността се изгражда с времето.. и все пак било неприемливо, когато нещо се учи, когато някакво знание се усвоява, болшинството, масата да възприемат, а две чавета да се разхождат като свободни електрони из стаята и да не „усвояват новата игра“.
Прилагам и това кратко видео. Старо е, но не е лоша идея да се придобие и визиуална представа пред какво са изправени педагозите с моята щерка и както научавам още една мома, новопостъпила, с която моята се сдушила.. и чийто баща засрамената майка обвини,че се е метнала на него 🙂
Моят друг сладък чат приятел, с който наистина е крайно време да се запознаем и да престане да ми бяга така подло (не нарочно, просто съдбата все прави нещо и се осуетяват плановете ни..), ей го дей на ме вдигна от леглото и ме подсети, че няма вода. А аз съм жадна. И какво ?! Виииино.
Седя и се зверя в телефона си, зверя се в скайпа си. Ееее де! Ама не чак така. Бе не може тези двамата да ми стават най-добрите приятели. Сякаш им мина времето. Странно е.. но мина. Или си заминава. А и не искам да бъда или да се превърна в тоя човек, дето ще дебне има ли сигнал от Чикаго примерно.. или да смята 7-те часа разлика 🙂 Имам си живот и в страни от това. Ама като съм го споменала, да не подминаваме факта,че му видях нахилената физиономия. Ряяяяяпа 🙂
Доооволна.
А сега трябва някак да се съвзема :о).
Абе.. чух се с Лайчо – вече вчера. Ще ни прати малко парички. Не за друго, ами си мислех как не само, че не го ревнувам, ми и се радвам за него. Па и той май се радва за мене. Знам ли. И снего поддържам дистанционна връзка. Не ми липсва. Но да имаш дистанционен татко.. те т’ва не е работа. Ако не броим Теди, най-хубавото и за двамата беше да не сме заедно. Паднал си е на късметя с тази новата, дето го обича невероятно много 🙂 Безусловно. Е.. май с условието да не й изневерява. А аз .. аз се оттървах . И в същото време си мисля.. оттървах ли се. Как се стигна до тук – и двамата с различни животи и толкова встрани един от друг. Мисля си дали обвиненията ми и всички тия дребни мисли.. :
„Ами ако това, или ако онова бяхме направили или не ? Дали щеше да е така.. дали щеше да има отново серия от безкрайния сериал „Другият наш възможен живот“?! И оттървах ли се.. а той? Спечелихме, или загубихме?! Това ли е краят? И защо е Хепи Енд, и в същото време не е Енд :)“
Някаква объркана поредица от „неслучайни случайности“.
И мислите ми посред нощ.
И все още горещата стая.
Мисля си за това с годините как желанието за социалност се изостря, а възможностите това да се постигне са почти нулеви. Когато това да си сам дори във всеки аспект на съществуването ти е романтично, фантастично, мистично, невероятно и цветно – в един момент се изчерпва.
Хем си ти предишния самотник, и хем не си ти – настоящият човек крещящ от недостиг на хора, които да прегръща и които да са до него 🙂 Контрасти.
Както, когато бях на 22.
Пак контрасти.
Но някак различни.
Виталий е заприличал на чичка. Хем си го спомням.. хем:
„Аз ли бях тогава?“
Мъжете били започнали да се състаряват по-бързо от нас жените. Май има резон в това.
Още две бебета се появиха на бял свят – момиченце и момченце. Близначенца. Майка им избра да ги отгледа сама без да даде шанс на баща им да е с тях. Мислено им пожелавам много здраве, сила и цветен калейдоскоп от сбъднати мечти, и всички ония неща, за които човек не смее да си мечтае, защото не знае как да си ги пожелае, но които са най-доброто, което му се случва и ще му се случи.
Събудих се в седем, до преди няколко дни се будех в 6. Един час спане повече и един час по-малко с кафето. Отново ме е налегнало нежелание да помръдна и в същото време ми се мърда. След малко рябва да си ударя една хуубава баня, да се нарисувам и да побягна към Казанлък.
Днес Теди ще замине за вилата ни за доста време и вероятно ще има или доста да се разписвам тук или съвсем да не се разписвам 🙂
Пристигнаха ми най-накрая незаменимите халкички с винтове, които бяха единственото нещо, което ми пречеше да си оползотваря многото мъниста направени от плат.
Но пък се появи друго. Нещо, което не ме изненадва, не ме радва, дори не ме нервира, щото не е нищо което не съм очаквала, а и не е непоправимо. Относно сайта се отнася и има вероятност да се позабави. Така е, когато оставям на някой друг да свърши работа, която не му е по компетенциите. Но поне се надявам, че така съм го оставила тоя някой да си начеше крастата и повече да не се опитва да се меси. Единият вариант е да се плати на някого, другият вариант е аз самата да се заема. И с последното бих се справила честно казано, но стига да не работех.
Това със стотте дини под една мишница не ми се получава впрочем.
Пълна съм с идеи, но не ми стиска да напусна работа. Все още. Кой би ти помислил,че ще се стигне до тук 🙂 Но мисля,че е крайно време тоя сайт да се получи, защото времето си минава. Отговорностите са прекалено много . От една страна да майсторя неща, от друга да правя сайт.. да не говорим, че ако се стигне и до отваряне на магазин, истински, не виртуален – съвсем не се виждам. Сега като остана сама тия дни ще го мисля, а и ще наваксам с нещата за правене.
Чух се вчера с Николай, за да го светна, че трябва да приготви малко пари за рд на Теди. Мисля,че й намерих даже цели два подаръка за рождения ден, даже единият ме сърбят ръцете да й го поръчам още сега, просто ей така 🙂 За сега съм се спряла на къща за кукли, но ще ми излезне малко солено да я купувам само аз с все обзавеждането й.
Напоследък малката много се вживява в това да влиза във всякакви роли, да си прави театър с играчките и да им слага в устите различни диалози. Не е изявила желание за кухня, прахосмукачка и всякакви такива, тъй като аз не съм пример за най-добрата домакиня. Майка ми е де.. ама за сега кухненското не я влече.
И по-добре.
Имаме страшно много играчки, които някак трябва да ги сортирам докато я няма и да се опитам да ги поразчистя. За съжаление съм като Плюшкин обаче. Когато реша да чистя нещата, които не използвам, започвам да ги гледам с други очи. Все някакъв спомен ми навяват, все си представям, че за още нещо могат да послужат.. и пак ги захвърлям в някой кош. Та тия дни ще поразчистя, ще направя още много бижута и ще се надявам да ми се повдигне настроението. Макар че чувствам, че по-скоро ще се понижи.
Чувствам се така все едно искам да се продъня в дън земя и в същото време съм изложена на показ и няма мърдане.
Тъй… рано рано се събудих тая сутрин и – О, чудо! Имах кафе в буркана, където по принцип има кафе, а от доста време няма.
Сега стоя и се опитвам лека полека да се завърна към блогването и писането. Въпреки че напослесък повече май разкази ми се пишат, връщам се към старите които съм писала и дори бях забравила. Става ми някак носталгично и чак ми затреперват ръцете, защото те са част от мен, която толкова много обичам и в същото време има някаква частица от пагубност в нея, благодарение на която почти занемарих писането.
Нищо особено, само си се хиля тук на тъмно преди да хукна да работя. Минавам си и аз през собствения си блог и виждам как някой е дошъл до него чрез търсачка.. и е търсил не какво да е, а „мъж темерут“ 🙂 Драги ми Смехурко, то майтап,майтап, но който и да си, си попаднал на точното място.
Все повече достигам до вътрешния си мир. Явно неуравновеността, изнервеността и всичко останало са се дължали на промяната на времето, или надеждата ми да се промени. Имах може би един от кофти месеците си и въпреки че не ми харесва да ми е студено – живнах. Идва любимият ми сезон на прегоряла трева, на боцкащи лъчи, едновременно топли и хладни, на слънце, което мога да видя без да ме болят очите, на листа, които мога да почувствам само като ги погледна. В такова време съм благодарна, че с изключение на гадната година в Пловдив, всеки път съм била близо до природа. Дали ще е Шуменското плато, или нашата тукашна си средногорска природа, усещанията са някак близки.. и не съвсем.
В последо време се отдадох отново на творене на разни неща, замених писането с това, бирата нещо позамря в стомаха ми.. явно наближава преход към вино. Мисля си за Коледа дори и ми се майсторят есенни венци с много жълъди, глог, сухи цветя и остарели панделки.
Не зная това ще се сбъдне ли всъщност, или ще е поредният прекъснат порив да досътворя нещо. Не само в мислите си, аз и в живота си прескачам от клон на клон, от място на място, от случка на случка, от дело на дело.
Явно съм доста непостоянен човек.
За П. почти не се сащам, явно времето все пак е пропиляно.
Във вторник имам интервю за работа, която ме устройва по много показатели и се надявам всичко да потръгне добре. Повече няма да пиша за нищо друго, освен за умора и за това,че нямам достатъчно време за Теди, ако работя знам как ще се стекат нещата и знам,че това ще е в наша полза.. и знам,че това ще значи, че ще остана тук много повече от колкото съм си мислела някога.
А ако не започна работа, тогава съм намислила да направя кочината в къщи още по-голяма, няма къде да побирам всичките си джунджурии и идеи. Наистина няма, добре че кухнята не я използвам за хранене, масата там е просто невероятна от към бъркотия – шишарки, ленти за куилинг, рамки за картини, мъниста от плат, накрайници за обици, синджири, канапи, плетени недоплетени гривни и така нататък.
Правя си и нов блог, някои от нещата, които майсторя съм ги пуснала за продажба там, но още всичко е в проект и навярно ще си остане такова, разработвам си го, не вярвам особено, че ще имам някакъв успех, не съм много наясно с маркетинга за подобно нещо, не ми стига пипето и за това да мисля, за сега само го пълня лека полека 🙂
Днес купих пантофи за Теди, във вторник й е първият ден в детската градина, първа група. Още една стъпка към порастването и преминаването от ясла в градина. Излезли са й някакви лишеи, на които аз патката й с патка не обърнах внимание, щото първо ми се стори протрита и суха кожа, ама не би. Според личната било розов лишей, ама по това, дето го прочетох, тия гадости се разпространяван като се мокрят, това чудо го влачи поне месец и не се е увеличило, поне не така както се описва. Няма почти никакво инфо, освен, че е някакво адско упорито копеле. Тоя, розовият лишей. От всички илачи най-много ми хареса нерафинирания зехтин и ще почна първо с него, а и Универтан. Лакарката препоръча да слагам някакъв антимимикозен нам какво си спирт, сложих веднъж и няма да повторя. Този препарат не го препоръчват за деца под 6 години и за бременни също. Теди уж не я сърбят тези кожни неща, но като го сложих тоя спирт, леле мале, щипе я явно, не че аз съм доктор, ама от както аз поставих правилната диагноза за глистите й – аскарис, а лекарката не знаеше за какво иде реч, вече хептен доверие й нямам. Иначе е много приятна женица, симпатимна ми е, ама не дай боже Теди да се разболее по-сериозно. Ако това наистина е розов лишей, то тогава на нашата докторица работатата й беше моментално да ми даде направление за дерматолог. А тя дори не ми каза по колко пъти на ден да мажа, нито ми каза да мокря ли или да не мокря засегнатите места. Явно пак аз ще трябва да се заема. Също така трябва да потърся мебелна фирма, където да й изработят подаръчето на Теди по случай рождения й ден. Видях една в нета, която ми е на лесно място, знам и за още една, та ще питам там. Николай можеше да се погрижи за това, но Стара Загора е някак далечко да мъкне маса и стол, при положение че няма кола.
Лека нощ,ние ще спим в кош 🙂 Теди вече спи всъщност, отивам да си я гушна 🙂
Напоследък не съм имала особоно време да спомена как я кара другия член на блога ни, който още и понятие си няма за високата чест, която съм му оказала – Теди.
В момента си отдъхвам предателски, защото тя е на ясла, а аз съм айляк задник, но си мисля за нея и пак се радвам,че не е тук 🙂 Ега ти спокойствието, цялата къща е празна. То само мисълта за това ме изпълва с радост. Иначе рисуването малката напоследък го поизостави, за да се заеме с пъзела, който йподарих наскоро и който си мислех,че няма да й допадне. Тоест е за по-големи дечица и дори 10-те части, които отделих и ми се сториха до някъде лесно наредими, пак не мислех, че ще успее да се справи с тях. Но не бива да си подценявам детето, защото то пък взе,че много му хареса и доста бързо схвана как стават нещата. Явно зрителната памет й е доста добре развита и всяко нещо бързо разбира кое му е мястото. Ето това представлява целият пъзел нареден:
А така изглежда частта, която отделих от цялото и която ми се стори що-годе възможна да бъде наредана от близо 3-годишен мозък. То така тествам и своята интуиция да видим познавам ли си достатъчно детето 🙂
Ето го и разделен на части:
Та така, на малката мислех, че не й допадат много-много пъзелите, но не се оказах права. Напоследък бях в чудене какви играчки да й взимам, защото нищо не ми се струваше подходящо. С кукли и плюшени играчки е пълна цялата къща, наследство от моята младост и явно неизживяното ми детство, мозайката, която наскоро й купих, явно още й е рано за нея. Със строители също не се заиграва чак толкова много. Освен това рисуването също върви добре, макар напоследък да е позанемарено, скицникът, който й взех е доста накъсан и надраскан, моливите вече са в употреба, но явно малката предпочита да драска с химикал и да си кажем, аз нещо не мога да й отпускам моливите, че пада голямо гризане. Често ме кара и аз да й рисувам и за сега се справям добре с изкуството наречено детско рисуване, защото все пак аз спрях да рисувам на това ниво и мога да рисувам само така 🙂 Опитва се все повече да говори, но основно се мъчи да пее и да повтаря не моите думи, а тези от детските филмчета. Старая се да не говоря така бързо, но нашето Теди си има собствено мнение. Когато го накараш да каже нещо, казва съвсем друго, при това с навирен нос. От къде накъде вие ще ми казвате какво да казвам.. ама като види зор и казва : „Мамо, пий Да!“. Започнах да й свиквам с проявите на нерви, тръшкане, нетърпение, но вече никъде не искам да я взимам с мен, ако не е възможно да се занимавам само и единствено с нея. Много е засмяна и позитивна, добродушна и майтапчийка. Хареса естествено и чичо си П., даже се прехласна по наболата му брада и скочи да го целува. Липсва й мъжко присъствие ли.. не мога да разбера, но има ли наоколо мъж, аз съм тотално отсвирена. Намърдва се в скута му и почва да му обяснява на неразбираем език много неща. Ние пък й отговаряме и тя продължава да „мели“. Миналата седмица, когато П. беше тук и се бяхме поскарали, той ми я отмъкна и почна да си говори с нея и аз , ако се обадех – получавах един пренебрежителен поглед и това :
„Ние с тебе не говорим.“
Както би казала адашката: „Мъже!“
Аз бих казала други неща 🙂 Не обичам прекалените драматизации в стил обичам те, ще умра без теб, или разни тънкообидни истории. Изобщо не ме трогват, някак си съм я минала таз възраст, в която се впечатлявах и сърцето ми забиваше съчувствено. Не че понякога някой не се опитва да ми мине с този номер в стремежа си да играе някаква игра докато пробва въздействието си върху мен 🙂 Но те нещата се учат с „проба-грешка“. Теди постъпва по същия начин с мен, тъй че това не е нищо ново.
Животът си върви 🙂 Нямам търпение да хвана пътя за Варна, хваналаме е вече пред пътувателната треска 🙂
Теди вече е на ясла, аз съм изкъпана, изчистих, сложих килима.. и така. Кафето почти е изпито и днес ще излизам. Тези дни ми бяха потънали гемиите, но днес се чувствам добре, сякаш ще си дойде всичко на мястото и ще видим каква ще я бистрим.
Малката вече се усети, че пикаенето в памперс не е толкова приятно, колкото пикаенето в гърнето, и това да ти диша дупето в тези горещини определено е важен плюс да зареже човек пампите. Много се радвам, защото имах голям проблем с това, когато установих, че нашата съвсем съзнателно е решила така да ми прави на инат като припикава килима и после пляска с крачета вътре в локвичката. Не е много приятна тема за четене май 🙂 Но си е част от живота ни. Сега от три дни е отличничка и съвсем съзнателно явно установи кое как е и нямаме и двете проблеми, къщата престана да вони 🙂 Август месец ще сме двете и ще си се гледаме. А аз може би отново кще включа фабриката по труд и творчество, защото бездействието е в състояние да извърши много лоши неща с психиката ми. Прочетете остатъка от публикацията »
Дъждът по принцип не ме плаши. Но само по принцип. Едно е да ме завали докато съм навън, а съвсем друго – да се налага да изляза в дъжд. Поради тази причина не излязох.. и си изпуснах автобуса.
Така.. вече е късно да ходя на курс по английски, а и ми е някакво заспало. Цяла сутрин учих с Розета Стоун, писах домашни… и айде сега, на всичкото ми безпаричие измислих за каква глупост да похарча пак пари. Та.. така си е то, когато имаш неизживяно детство белязано от стар, счупен пирограф.
Отдавнашна мечта ми е да рисувам с пирограф, просто да си рисувам, без никаква претенция за изкуство, но никъде наоколо не съм виждала да се продава подобно чудо. Времето мина, аз пораснах, ама случайно или не, докато ровичках с търсачката относно умението на Теди да рисува човеци, попаднах на тема за пирограф, присетих се отново и ето че намерих нещо, при това в Стара Загора. Николай тази седмица ще идва и ще ми го купи. Напълних къщата с всевъзможни чарколаци, захващам се с хиляда неща наведнъж, докато най-сетне намеря това, което искам да превърна в основно занимание.. Хаосът отново е пълен. Той май не е и спирал да бъде.
Да оставя сега пирографът. И да започна с Теди.
Съботнонеделните дни преминаха в едно неособено успешно занимание по куилинг. И докато лепя аз разните там чарколаци по това нещо,
Теди си рисуваше в опърпаната тетрадка. От яслата постоянно ми носят от нейните „рисунки“, които пазя чинно естествено, и които събирам в една кутия. Ето и какво имаме до момента :
До тук всичко си е в реда на нещата. Аз съм показвала на Теди преди време кое как се рисува. Не че съм големият художник, но откъм тип „детска рисунка“ го докарвам 🙂 Знам си аз, че е рано на хайванка да се учи на подобни неща, но тя все ме кара да й рисувам и мъкне таз тетрадка барабар с някой молив или химикал. Тези дни й давам въпросната тетрадка и тя сама си драска в нея. Случайно аз поглеждам какво аджеба рисува в дадения момент, и се облещих! Еми сега се чувствам баш като герой от приказката „Всички гарджета са хубави, ама моето е най-рошаво“ 🙂 Ето за какво говоря:
От това, което аз знам и ми е минавало пред погледа случайно, подобни „умения“ обикновено са за по-късна възраст. Стандартно на около три години, децата рисували една глава и от нея направо излизат краката.. но това да рисуват тяло, че ръце, че крака.. че и очи и уста.. 🙂 Та тъй, аз съм малко като кон с капаци, но Теди сега напълно заслужава да й купя хубави цветни моливи и блокче – като на голям човек. Зазяпала съм се и в подобни на тази книжки, за които е още малка, но пък кой знае 🙂
Публикувано от keklanka 
Блогът на една К. 