Джулая

Сега е утре.. а утре е днес. Ела.. ела да си поговорим още веднъж.. Защо всеки път ми се струва, че ще ни е за последно? И защо постоянно се хващам за теб като удавник за сламка…

Хрумна ми това изтрито, но толкова реално сравнение.. защото за удавника сламката е спасителният пояс към отвъдното… Защото човек успее ли да се спаси от отвъдното… Всъщност не се спасява, той живее за втори път поне и животът и съдбата му се променят тотално.

Писането, дами и господа!

Радвам се, че все още някой наминава наоколо, така някак си знам, че това не е съвсем пусто място, макар и случайни минувачи да са тези, които проверяват пиша ли, или не. Всъщност писането, дами и господа, отиде в девета глуха. Не помня кога погледнах в себе си, не помня кога наистина създадох нещо свързано с писане, с мен, с нищене на политики, с изливане на сърце, душа и философстване.

За школа Бага-Тур и един приблизително хубав ден

Казвам приблизително.. щото си имаше и трески за дялане. Нещата при мен още са шит, с тази разлика,че да съм негатив също не е моята „роля“. Видях какво и така не се харесвам . По-добре да бъда слънце и естествено пак да не се отпускам да се раздавам за тези, които не го заслужават. Но.. сега за моя нестандартен имен ден и за денят, в който реших да празнувам името си. Когато реша да го празнувам и когато някой се сети,че имам такъв празник – не само мобилният ми оператор, това ще се случи именно  на Игнажден. Денят в който денят започва да расте, слънцето да свети повече и както тази година се случи – школа Бага-Тур да проведе вече традиционния си събор по случай посрещането на прабългарската нова година.

Долното ще бъде нещо като фоторазказ, въпреки че този път не бях наблюдател, а участник в събитията. Но за това после. Може би трябваше още вчера да разкажа.. но и днес не е късно.. ако не го направя сега.. вероятно изобщо няма да го разкажа.. така както си беше. Така както го видях 🙂

Днес е твърде.. странен ден

Днес е твърде.. странен ден… Наистина. Въпреки че вече е към края си. Имам чувството,че съм ядосана на почти целия свят. Мъжки свят.. а и не само. Но днес определено мъжете ме нервират и определено не съм никак толерантна към глупостта им. Сякаш са се наговорили глупаците недни.

Есенни вълнения

Тъй.. дойде време и на лекия спад в настроението.. или по-скоро на онова странно състояние, в което наистина много ми се драскоти и ми се ще някак да си излея това, дето ми мъчи тиквето.. и не че не го правя.. Ето ме в момента… точко както едно време и в чудене кой вятър ме довя отново тук.

За един много шантав рожДЕНЕН ден :)

„Мамо, ти си на 32! искам торта! Искам свещички! Ще духаме свещички! Мамо, ти си на 32! И аз искам да имам рожден ден“ 

Пренасищане и много тъга

Знаех си,че имаше защо да се вълнувам толкова за проклетия лагер, на който бях. Ето.. върнах се и съм пренаситена от емоции и още вълни, които бушуват. И продължава да ми се реве. Що да ми се реве ли? Щото тия дни бях едновременно в рая и ада. Щеше да е един от най-вълшебните моменти, които имам, стига да не бях там в ролята си на даскал.. или каквото там се водя. Тъй като аз не съм никакъв даскал, защото съм един голям проблем в това отношение. Още от Университета ни обясняваха,че не бива да сме на нивото на децата, а да се извисяваме над тях. Аз не го вярвах. Дори и сега след всичко, което ми се стовари, пак не го вярвам на сто процента, въпреки че се случиха такива неща и ситуации, в които няма как да не се съглася,че авторитетът си е авторитет и се гради от самото начало та до края. Без никакви отстъпки. И без никакви компромиси. И сега не мога да си обясня какво правих там и защо стана така както се случи. Причините тепърва ще изкристализират и ще се оформят в съзнанието ми.

Май съм на приливи и отливи

Та така.. ами както доста се бях разписала, така се случи и обратното. Не че имам някакво време и в момента, дори не е ясно дали тези редове ще видят свят. Уж станах рано, но.. Кафето го допивам от снощи, успях да се лакирам, сега иде ред на душ, приготвяне на Теди за градина и бой към работа.

Та като стана дума за работа. Наближава време за заплата.

Преди около седмица и повече си пуснах предизвестието за напускане, което не съм сигурна дали имаше кой знае какъв смисъл, тъй като няколко дни след изтичането му така или иначе 6-месечният ми договор с фирмата изтича.

Европръц или както там се нарича.

Може би е малко късно за равносметките. Но.. то така или иначе една от ръководителките ми се е притеснила дали ще намерим навреме човек.. Днес между другото ми предстоят няколко „интервюта“.

Днес, а и следващите дни по някакъв начин ще са шегаджийски, тъй като преди няколко недалечни месеца се разхождах из множество разбиращи и неразбиращи от интервюта хора, а сега аз самата имам възможност да застана на тяхно място и да обуя техните гащи 🙂

Не мие кой знае колко весело, щото виждам и това колко е дразнещо, досадно и изнервящо.

Но все пак необходимо.

Няколко пъти ми се задава въпроса защо напускам.

Ми защото съм наранена, обидена и прочие.

Когато си прекалено честен, вярваш в справедливостта и подредеността на нещата, когато се стараеш да си сериозен и коректен е логично (мисля) да очакваш поне на половина същото отношение, а не да трепериш за всяка възможна грешка, която можеш да направиш и да се шашкаш не те ли дебне нещо изотзадзе и да те сграбчи.

Но това е най-малкото.

Като споменах заплата..

Нали то човек е адаптивен, почти всичко, дори големият стрес на работа може да изтърпи, дупе знае две и двеста.

Но да лишаваш себе си и семейството си от грижи и чисто физическото си присъствие заради „работа“, където във всеки един момент можеш да си навлечеш такива неща, че човек не смее да си го помисли, буквално да ръководиш офис, макар и състоящ се от двама човека, единият от които си ти, да работиш с пари, но да нямаш никаква защита.. и накрая да ти кихнат 270 лева за удоволствието и после да те питат що така напускаш..

Ми .. .. Ако имаше някакъв смисъл щях да кажа истинската причина, но не я казах. Така или иначе не си и представям, че тя е някаква тайна. Официалната информация е, че любимият ми се връща от Америка, че се задава продължение на следването ми.. и някакви такива.

Истинската причина са неоправданите и смешни рискове, на които се подлагам ежедневно, стресът и нервите, които ме правят ужасен човек. Не всичко е така черно, работата с хора всеки път ми е харесвала. Много ме нервят, но пък понякога е толкова забавно. Тъй като нямам никакъв социален живот в известна степен те са моят социален живот. 2-те минути на предаване и вземане на пратки, времето, в което се опитвам да оправдая застреляния компютър са времето, когато тече моят социален живот. Не съм типичният ръководител офис. Това има ли смисъл да го споменавам. Бюрото ми е разковано, половината консумативи са си мои, обстановката е всичко друго, но не и „офис“. Дори любимият ми ми нанесе една обида, която е едно от нещата, които помня и все пак не съм сигурна дали се дължи точно на работата. Заяви ми,че когато работех в магазина за дрехи ме е искал повече, а тука – тц. Според мен причината не е мястото, а просто защото вече е стреснат от мен, колкото преди ме разбираше, толкова сега изобщо не ме разбира и това го притеснява много. Мен също. Но това е друга тема.

Та дойде време и да ми приказват някакви такива дали не може да остана още малко, оная овца с есенното настроение и тя ми мънка „моето момиче, не знам защо ще напускам, искам всичко да е колегиално“,

Моля? Ама ти вярваш ли си?!

Вярва си.

След серията врясъци и писъци за някакви глупости и да ми засвидетелстваш добри чувства..

Мисля,че пловдивчаните, които ме преследват в последните години са пълни идиоти.

Супер гадни, мазни и лицемерни същества.

Не искам да категоризирам всички под един знаменател, но работодатели от Пловдив?!

Тия са под всякаква критика.

Вярно, имат хубав изказ и самочувствие, но иначе са пълна скръб.

Нищо чудно скоро да ида да уча в Пловдив и дано ми се промени отношението, но преди време Пловдив беше някаква мечта за мен, сега си е кошмар.

Нищо свързано в последните години свързано с Пловдив не ми е донесло нещо положително.

Хооооп.. греша.

Може би има едно много положително нещо, което се дължи на Пловдив и е живото доказателство, че от нещо толкоз отвратително като тоя град и доста от хората, с които ме срещна, може да се роди нещо толкова невероятно.

Теди.

Много е дразнещо

Да станеш един час по-рано от леглото, за да поговориш с някой, който от другия край на света те подканя да слагаш кафето и когато го направиш да се окаже, че не може да говори.

Не че не беше очаквано, ама си е дразнещо.

Времето със „себе си“, също не е никак за изхвърляне.

Кафето го сложих и се разнежех слушайки една моя любима разнежваща песен.

И се сетих за доста мои приятелки, за които се сещам всеки ден по няколко пъти, но по никакъв начин не им го показвам.

За бой или не съм.

Не знам.

Но го правя.

Правя така както едно време направих с едни доста близки хора – Еми, Краси и Павчо. Правя го и с хора, които не съм сигурна дали още ме четат тук.

И на истина не знам на какво се дължи, то е като едно постепенно затваряне в себе си и в същото време си все още отворен на вън. Гледаш какво правиш, знаеш, че така не бива, гузен си и не заради себе си, ами заради другите, не само щото те не го заслужават, апи защото и аз не го заслужавам.. обаче продължавам да го правя.

Не мога да се отърся от наближаващите равносметки и питанки, които все по-често ме спохождат.

Относно дистанционните връзки с приятели, любими, роднини.

Повтарям си,че този контакт е по-добре от никакъв и в същото време се питам дали това не е някаква илюзия.

Дали наистина има ли желание, има и начин.

Вече отдавна не обвинявам старите си приятели,че нямат време за мен, защото аз вече нямам време почти за никого. Или имам прекалено много, а седя все едно пред стена, гледам тъпо, следя живота им във фейсбук, вълнувам се и мислено им изпращам прегръдките си.. но дори не си мръдвам пръста да им изпратя съобщение и да им го кажа.

Че не са забравени. Даже никак.

И сега наближава времето, когато съм на прага на нещо ново, за което в първия момент много се зарадвах, във втория – не съм сигурна. Поредното отлагане и „печелене на време“ . Но то не се знае, може и да е врата към ново мое поприще.

Знаем разочарованието ми от мене си и от приложимостта на висшето образование и въпреки това – go back to school… дали ще ми е нужно или не то ще се чуе. Не се знае след две години или три къде ще живея, но трябва да направя нещо вместо да го раздавам като мъченица в клетката, където се озовах убеждавайки се, че това беше най-правилното решение.

Сънени безсъници

Доста раздразнителна го раздавам и изморена.

И спортен бяс.

Па знам ли в крайна сметка как го раздавам.

Ужасно много съм изморена и на това отгоре не мога да спя. Притеснявам се за Теди, доста кофти настинка пипна тия дни. Вчера й беше първата от няколко, в които нито е кашляла, нито е вдигала температура.

Само дето сънува и говори на сън.

Ама то е по-интересно вече де.

А аз пък що така не можах да спя.. Хукнах да гледам едно тийн любовно филмче в 2 и половина. И сега искам да си взема съня.

На работа все по-лайняно става. Като размисля няма кой знае какви проблеми, но едно нещо да стане и е способно да ме скофти здраво. Да не говорим, че се затвърждава мнението ми,че това не е за мен и чисто и просто не се справям. Вероятно обаче вчера (без да мога да отбележа покрай поредната пумия, която ми се изля), спечелих една доста голяма битка.. или само така си мисля. Предполагам ми отмениха едно от задълженията.. то те и трябва да ми го махнат най-малкото щото ми пречи на останалата работа .

Времето си минава. Насред лятото съм, а от седмици не мога да сваря течаща водав гъщи. Ега ти мизерията. Не остава време до идването на мойто мило либе 🙂 Трябва да се стегна и да приведа къщата в малко по-добър вид от настоящия й. Ама като гледам ще е баш в последния момент. Постоянно съм на приливи и отливи. То не че е за пръв път.

А какво се случва с мен. Не съм сигурна 🙂

Имам доста спадове в настроението от факта, че вече съм на доста години, а още си търся ниша, място, път под слънцето. Все едно съм на средата на пътя, или би трябвало да съм, а имам чувството,че все нещо съм или пред зъвършване на средно, или на висше образование. Животът ми настрани от кофти усещаниета, които имам сякаш мърда и има каква да му става, но някакси изобщо не мога да го усетя, което не е весело чувство. Превръщам се в някакъв мърхел, който си оставя магарето в калта. И то не за друго, ами щото се чувствам много, много изморена, изчерпана и омърсена от смотани и неразбрани хора.  А за пръв път виждам, че дори и по телефон да контактуваш с началства е голям ШЕД.

Абе тоя пост не биваше да е такъв. Все ми се иска малко повече слънце да споделя. Не може да е така заспало, въпреки че има разни клиенти в офиса, дето ме засипват с комплименти колко съм лъчезарна.

И за да си направя равносметка.. работата в индийския магазин беше в пъти по-добра от тази.

Надявам се днешния ден да не е толкова кофти.