Да станеш един час по-рано от леглото, за да поговориш с някой, който от другия край на света те подканя да слагаш кафето и когато го направиш да се окаже, че не може да говори.
Не че не беше очаквано, ама си е дразнещо.
Времето със „себе си“, също не е никак за изхвърляне.
Кафето го сложих и се разнежех слушайки една моя любима разнежваща песен.
И се сетих за доста мои приятелки, за които се сещам всеки ден по няколко пъти, но по никакъв начин не им го показвам.
За бой или не съм.
Не знам.
Но го правя.
Правя така както едно време направих с едни доста близки хора – Еми, Краси и Павчо. Правя го и с хора, които не съм сигурна дали още ме четат тук.
И на истина не знам на какво се дължи, то е като едно постепенно затваряне в себе си и в същото време си все още отворен на вън. Гледаш какво правиш, знаеш, че така не бива, гузен си и не заради себе си, ами заради другите, не само щото те не го заслужават, апи защото и аз не го заслужавам.. обаче продължавам да го правя.
Не мога да се отърся от наближаващите равносметки и питанки, които все по-често ме спохождат.
Относно дистанционните връзки с приятели, любими, роднини.
Повтарям си,че този контакт е по-добре от никакъв и в същото време се питам дали това не е някаква илюзия.
Дали наистина има ли желание, има и начин.
Вече отдавна не обвинявам старите си приятели,че нямат време за мен, защото аз вече нямам време почти за никого. Или имам прекалено много, а седя все едно пред стена, гледам тъпо, следя живота им във фейсбук, вълнувам се и мислено им изпращам прегръдките си.. но дори не си мръдвам пръста да им изпратя съобщение и да им го кажа.
Че не са забравени. Даже никак.
И сега наближава времето, когато съм на прага на нещо ново, за което в първия момент много се зарадвах, във втория – не съм сигурна. Поредното отлагане и „печелене на време“ . Но то не се знае, може и да е врата към ново мое поприще.
Знаем разочарованието ми от мене си и от приложимостта на висшето образование и въпреки това – go back to school… дали ще ми е нужно или не то ще се чуе. Не се знае след две години или три къде ще живея, но трябва да направя нещо вместо да го раздавам като мъченица в клетката, където се озовах убеждавайки се, че това беше най-правилното решение.