Мда… Работата стана една такава вече, че в пълна сила изразът „Ей тъй кат’ стане…“ придобива поредна окраска.
- Ролите мъж/жена;
- Момченцата си играят с камиончета;
- Момиченцата си играят с кукли;
- Момчетата не плачат, защото са мъже и тн.
Изглежда и аз по някакъв начин имам сходно на това мислене и имам определен мъжки модел, на който ако някой мъж не отговаря или се окаже, че аз имам по-големи топки от него – това не ме изпълва със съжаление и състрадание, а по-скоро с презрение, все едно той е по-низша степен на живот.
Положението става страшно, когато ми е останало едното уважение към някого и той го губи скоропостижно хленчейки и вършейки неща, които аз върша и които смятам за тотално неадекватни. Когато видя подобно поведение у някой, на който съм разчитала, че е повече мъж от мен и един вид очаквам дето се вика да ми удари два шамара и да ми каже:
„Ай не са филмирай, ма!“ Вместо това „то“ чака да го прилаская и да му кажа: „Нидей, всичко е наред, много те обичам и вече няма да правя така. Ще си играЕме заедно, ще си разменяме играчките и аз много се извинявам“!
Е, да ама не!
Не се чувствам обзета от обичайния гняв. Една от екстрите на възрастта ми е че когато една врата е отворена, това значи, че допускам някой, но по всяко време той е свободен И да си тръгне. Не се радвам на хора, които се държат тотално неадекватно и така все едно това е някакъв твърде плитко скроен опит за да ги подгоня, а те да се преструват че бягат. Хич не ми е весело, когато уважавам някого в някой момент да спра да го уважавам – първо той ми е баси глупака, втора аз съм баси тъпата.
Онзи ден се разхождам с една нова звезда из парка и виждам някой захвърлил красив букет на пейка и духнал. Това е вторият букет в разстояние на две седмици, който виждам – предният беше със свежи бели лилиуми в кошче за боклук на центъра.
Преди бих си казала: „Коя ли е таз кокошка, която не е оценила жеста?!“. Това ми напомня за друга една тема, по която не съм чувала кой знае колко мнения, а именно – когато мъж подари цветя/цвете на жена.
Значи аз съм романтична, уж не съм повлияна от феминистичното движение, но все пак държа на мен да не се гледа като на някакво безмозъчно и крехко женско същество в пряк и преносен смисъл.
Когато мъж подари цветя на жена често това не е жест на обич или симпатия, а знак за притежание или заявка за такова, което иска да заяви на всеослушание, особено когато този „подарък“ е размахан на централни и обществени места. Сякаш иска да каже:
„Тая е мойта.“.
Ми аз може пък да не съм негова, нито да искам да съм негова. В един момент съм поставена от една страна да не разваля жеста, за който се е постарал човекът и от друга – да приема този подтекст и да се съглася с него, като по този начин поощря още повече тази простотия.
Ами много ясно че на боклука!
Трябва да се знае, че никой няма правото да заявява себе си като твой господар или покровител, ако ти сам не го желаеш и търсиш като такъв, всичко друго е упражняване на натиск.
Блогът на една К. 