Случайно разлято вино, или когато мъртвите говорят

Тази вечер е такава. В живота ми това е вторият път, когато се случва някак необичайно и странно да разливам вино. Първият път беше на 20-тия ми рожден ден, сега пак се случи. Първия път имах усещането, че тогава дядо ми е пил за мое здраве.. сега имам усещане,че баба ми пие  за здравето на Теди. Може да е глупаво.. но 10 години след първия път, се появи и втори.

Не мога да заспя още.

Нямам нет  тая вечер, но седнах да напиша тоя пост и ще го публикувам по-късно. Такива неща трява да се записват, трябва да им се обръща внимание. Не ми е настръхнала кожата, но мислех,че това няма повече да се случи. Почти една след друга, разлях две чаши , а преди 10 години бяха повече от три, преди да се откажа да пия и да се запитам кой аджеба е толкова жаден за вино.. и защо точно на този ден.

Преди малко ми просветна и се чудех какво общо има трети март с мен, да, естествено, национален празник.. но с мен?! В семейството ни не са се почитали кой знае колко именните дни, но в случая аз се опитвам да създам традиция и да празнувам именния ден на Теди, въпреки че все си мисля,че е по-правилно да празнува на Богоявление, тъй като в превод името й означава Божи дар. Днес тя не усети по кой знае какво, че има празник, освен че се сдоби с една доста интересан енциклопедия, с 365 животни, които разглеждаме цял ден.

Та.. наздраве, на този, който е жаден,дори и да не съм го разпознала, макар в съзнанието ми да се свързват образите на баба  ми и дядо ми, но в случая мисля,че е тя.

Все ме е било яд, че не можа да види Теди. Много ме е яд честно. И все в спомените ми изниква как вечерта преди да замина за Шумен през 2000 година ме изпрати на стълбите от вън със сълзи на очи, и на няколко пъти повтори,че искала само едно писмо от мене. Сега на мен ми се пълнят очите като се сетя,че тя е знаела, а аз не, че това е бил последния ден, когато се виждме като живееща в тая къща заедно с нея, а не като връщаща се през сесиите. Но такъв е животът. Всичко е част от нещата. Поне писмото си го получи, със закъснение, но го получи.

Слушам Within Temptation. Адашката ме знае и много правилно се сети,че за тях говорих в предишния си пост. И вероятно няма да мога да ги видя на живо – нещо, което ме изяжда.. и в същото време в душата ми напира оня авантюризъм, който така и не можах да го изживея на 100 процента. В мен има някакъв страх,че просто съм се отдалечила от света и нямам реална представа какъв е както той, така и хората в него. Има много причини и хора да ида до София. Не съм стъпвала от 2006 там. И ми е неудобно някак и да ида по повод концерта вместо да се видя с тях. Имам един фен на 20 години, който постоянно ме врънка да съм каката, която ще го отрака. Мисля, че е много интересно момче, леко психо, но на мен от край време такива са ми интересни и обикновено не се случва да сбъркам в предчувствията си за някого. Звучи ужасно.. шантаво, но се свързах с него, защото запомних, че преди говорехме как ще ходи на тоя фестивал сам (но тогава още не се знаеше,че моите хора ще идват да свиря там).

И просто си представих себе си.

Как и аз съм готова да го направя.

И с това момче имам някакво смахнато предчувствие. Известно време не си пишехме,бяхме се скарали относно мераците му към мен. Той настояваше за тях, а аз за другото, което виждам в него. Нямам идея каква е причината така да се държи, но според мен има нещо друго в него. Светлина му кажи.

Мисълта ми е друга. Когато се бяхме скарали го сънувах. Как се запознаваме на стадион.  Месеци по-късно има макар и минимална вероятност да се видим и запознаем  именно на стадион.

Много свръхестествени неща ме наобикалят напоследък и дежавюта.  Но.. аз на концерт няма да ида. Знам,че трябва да вярвам, но  и финансовия фактор си е фактор. Но вероятно истинската причина да се дръпна е това,че не ми се ходи сама. А наш Жорко каза, че е свободен само единия ден. А времето си тече, никой няма да ме чака J Лудницата е, че в паметта  ми единствения човек, с който мога да споделя този миг се оказа момче, което почти не познавам, но е самотник като мен, навярно и по-голяма откачалка.

За съжаление има вероятност да се изморя и да спре да ми се занимава да вадя светлината от хората.

Време беше и друго да се случи. И все пак.. дали?! Време ли му беше?!

Времето ми се притече на помощ. Забравихме да платим нета и сега имам някакво.. извинение. Хем ми липсва ужасно много гласа му и това, че се променя традицията вечер.. хем имам нужда от мълчание. Истинско мълчание, не каквото усещам зад  думите. А често и съвсем натурално.

Напоследък не мога да се оттърва от супер неприятното усещане, че аз и той сме на много различни полюси. Че не само километрите ни делят, ами изобщо сме в други светове, с различни мисли,чувства, впечатления, някакви паралелни реалности в едно време и толкова различни. Чувствата ми в никакъв случай не са променени, но е вбесяващо как се разминаваме и духчетата.. не се срещат. Ето аз в момента е 22 и 40, наливам се с вино  и навлизам в някакви.. шантави състояния.. а отатък е 8 часа по-рано, има магистрали, гишета, шофьори, някакви.. други неща. Не е нищо не в реда на нещата, но  не разбирам как така стана,че това преди не беше проблем. А сега се превръща в такъв. По-скоро препятствие.

И Петърчо ми липсва. Ужасно, ужасно много.  Разговорите за склопендрите, за това как януари на високите хълмове се съблича по тениска да вади поредното дръвче, което ще стане част от хобито му наречено бонсай, ръчичката, в която държи скорпион, хванат и сниман специално за мен.. скорпионката, на която й беше така интересно как тъй по нашите ширини се срещат скорпиони.  Липсват ми писаниците за „Оле затвори очички“ и „четенето“ на мисли.

Тая чаша вино ще я допия, без да се разлива.

Спи спокойно, бабо!