Излиза, че най-накрая, на заветните 37 години осъзнавам защо работодателите поставят изискване на бъдещите си подчинени – умения за работа в екип.
Аз например все съм си мислела, че в това няма никаква философия.
Обаче клиничният ми опит показва, че става дума за една маса от хора, които някак трябва да напасват деня си един към друг и това е едно мини общество в което например един е другарче с друг. Третият не е другарче с тези двама.
Начи щом не е с тях, е против тях.
Друг пък си запушва и двете уши и вика – не е моя работа, ше медитирам и няма да позволя това да ми влияе.
Други виждат некъв конфликт в зародиш, дето може и изобщо да не се развие.
Ама човещинка е все пак..
Намесят се, уж добро да направят, а всъщност раздухват огъня.
Има и друг тип хора в колектива. Такива, които живеят още в първи клас, когато не може техен приятел да е приятел и с друг освен с тях.
Тогава ако не върви да постават ултиматум – или той или аз, се стремят да скарат групата докато усмихнато се правят на ударени и в същото време действат подмолно.
Други смятат че са повече от другите – войни на справедливостта и ходят да разнасят словото си в името на всеобщия мир.
*Това е чернова, която правя на публикация. престояла е с месеци. Може още много да добавя по въпроса, но няма да е баш сега. Изводът е, че работата си е работа, приятелите са си приятели. Вероятно.
Блогът на една К. 