„Няма лоши хора, има такива, които просто не знаят как.“

Дойде време отново да се разпиша тук 🙂

Отново са съботно-неделните дни, отново някак мога да се огледам около себе си, отново. Тия дни открих няколко стари пробойни в бронята си, но слава богу нещата не са така сериозни като преди, тъй като същевременно открих как много по-лесно се справям с тия.. хм.. пробойни.

Също открих,че карането на колело в дъжда действа доста.. тонизиращо, проглеждащо и отрезвяващо за сетива, ум и каквото там дойде вредно. Важното е  естествено да си има човек и по някой парацетамол в джоба, за да се размине с настинката. Това наистина е моят блог, но искам някак да се извиня на тези, които по някаква случайност са прочели нещо тук, на което не му е мястото.   Разни хора отново решиха да мятат плюнки по мен и да надават вой уж за мое добро, а аз се подлъгах да им отговоря.

Но със стени не се говори, нито се пише 🙂

Миналата седмица беше доста по-спокойна от предишната, носът ми не беше кой знае колко увесен, сдобрих се с един човек, с който се бяхме посдърпали и така. Интервюто, за което говорих миналия път все пак се проведе, макар и под друга форма с друг човек. Запознах се с един мой мъжки еквивалент в някои аспекти.. да кажем. Със сходни проблеми и със сходен начин, по който се опитваме да се правим с тях. Аз в случая бях в ролята на едно от лекарствата. Беше много интересна среща и съзнателно отлагам прослушването на записа. Някак в съзнанието ми изплуват все нови и нови неща и .. хамава работа. Сещам се за нещо, което казва  негов приятел:

„Няма лоши хора, има такива, които просто не знаят как.“

И не че не е така.. просто нещата са навързани като свински черва. Комуникацията е двуполюсна и каквото изпратиш, това и ще получиш. Каквото и да означава това. Аз познавам доста варианти. Случват ми се доста варианти. Аз съм всякаква в различни ситуации. Понякога немного търпелива, понякога пък прекалено, понякога пълен непукист. Сякаш това последното най-много ми пасва 🙂

Освен това лабилната ми податлива психика ми върти все още номера, хубавото е, че вече почти съм си стъпила на краката. Има разни неща, които не харесвам, но онзи ден ми светна,че просто метаморфозите продължават и то в положителен смисъл. На някой му харесва, на друг – не. Важното е,че на мен ми харесва като изключим тая мойта недоверчивост граничеща с границите на нормалното. Имам разни барометри обаче, които ми показват правилния път, и барометрите – това са децата. Все още имам някакви срещи с тях. И начинът, по който аз им реагирам, те ми реагират, ме успокоява и ме радва наистина много.  Материалът за детската площадка от миналата седмица отиде на първа страница от вестника и съм наистина щастлива,че мястото, където работя се стреми да е някак по-различно и по-малко масово от останалите подобни места. Наистина не липсват предпоставки и за обратното, но хептен без хич няма как. Продължавам да правя разни гафове, но вече не приемам нещата толкова навътре. Има още много какво да се желае, но както казах, поне миналата седмица ми даде възможност да се поотпусна, да си отпочина, да си събера главата, въпреки негативностите от предишните дни. Ако и другите седмици беше така..

И още нещо ми се случи, нещо, което много ме впечатли и жегна, по всяка вероятност, защото видях и самата себе си в това.

В кое ли?

В редовете написани от един световно неизвестен писател и поет, които ще публикуваме  в следващия брой.  Текстът е написан на пишеща машина и аз го набирах.

Димитър Лингоров.

Който и да е той.. не е вече между живите. Замръзнал по пътя между две казанлъшки селища. На моменти ми се искаше да зная за съдбата му. Докато набирах текстовете му и всяка дума някак ми беше позната и излизаща все едно от мен.  Поинтересувах се кой е той, какъв е.. Шефката ми каза,че е бил неразбран от хората човек, които са го заобикаляли, обвинявали в различност. Лежал бил  в лудници,  „набеждаван“ бил за гей и всякакви такива простотии. Най-накрая научавам как човекът не е вече между живите, очите ми се напълниха със сълзи, дори и сега като се сетя.. а е бил само на 43.

Шибаното общество го е убило.

Същото това шибано общество, което съхранява ръкописите му уж, за да не се докопа някой до тях, същото това общество, което е убиец, а пролива „сълзи“ за него.

След работа се прибрах и не ми излизаше от главата.. този Димитър. А беше 6-ти март, рождения ден на майка ми, на който естествено отидох. Тогава видях и онзи коментар, за който се извиних по-горе.

Относно текста на Лингоров… В него се говори за едно „неосъзнало се дете“, което не иска да е само, да живее в тишината на незвънящия си телефон.  Яд ме е, когато красиви души, души копнеещи за сливане приключват така, по този начин. В днешно време отново това е поредната индикация как нищо не се е променило.

Хората се убиваме едни други, сочим се с пръст, обвиняваме се и накрая, когато някой.. тихо и кротко угасне в тъгата си, ние дори не съжаляваме, а като хищници се нахвърляме отгоре му. Дори и мъртъв.

Седмицата наистина беше доста шарена. За доста неща ми се отвориха очите, разни забравени физиономии отново се появиха, за приятните говоря, ония, дето си хвърлят жлъчта отгоре ми, нека да си изгасят радарите, дори и да усещат „че ги мисля“ и никога, ама никога по никакъв начин да не ми се мяркат пред очите. Не ща да зная нищо повече за прекрасните им и неопетнени „достойни“ души, не искам да мятат отвратителната си енергия отгоре ми под предлог,че ми помагали.

Темата официално е затворена. Не мислех,че някога отново ще се върна към нея, тъй като вече.. съм нов човек, или по-скоро обновен. Зная,че ми е нужно още много време, преди да си стъпя на краката, но знам,че елиминирайки вредните неща, ще успея. И за сега има индикации положителни, за което.  

Пролетта се задава, отново ще хващаме скоро пътищата, евентуално с вече порасналото Теди. Лятото е уредено. Тази година ще бъдем цели две седмици по морето и по гостита на любими мой хора.

 Нямам търпение времето да се стопли, а до тогава ще продължавам с труд и творчеството 🙂 Тази седмица съм на вълна жирафи, принцеси и Рапунцел. Когато придобият по-завършен вид, ще пусна и снимки.