These Days

Тези дни са шарени. Отново се лутам в крайностите. Шарени и леко изнервени. И работата не ми харесва. И до някъде ми липсва старата. И до някъде съм склонна отново да се обвинявам и самобичувам, че разбираш ли аз си бях виновна. С тази моя непримиримост, мечтателност и  вероятна безотговорност, в която ме набеждава новото ръководство, опитвайки се да плаши гаргите. Какво има да се плаши.. След като на мен лека полека започна да ми става все тая.. и малкото лоялност някак се изпарява, щото някои хора почнаха да си упражняват магарията. Все пак никак не са познали, щото все още онова, в което съм, не е моята кауза, не ме е грабнало, не е мое дете, не е мое творение. Аз фактически не участвам там. И съм там.. само защото вероятно трябва да върша нещо, за да не потъна, а и защото някак трябва да бутам нещата напред. Може би и за да си помогна за бъдещето. Но в последната седмица се случиха някои неща, които не точно ме вбесиха, колкото по-скоро ме разочароваха и отритнаха. Още преди както трябва да съм започнала. Ей такива „наказания“ най ги обичам.  Освен това.. взех, че пак хвръкнах.. или поне нещо такова. И както си хвърчах, взех,че се поприземих. Явно ми трябва малко както за едното, така и за другото.  И все пак беше хубаво, тъй като се разлетях, отпуснах се от месеци насам, забавлявах се от месеци насам. И  дори живот имаше в мен, щото излиза, че до скоро не е имало живот. Може би е така. Може и да не е така. Просто не виждах смисъл да показвам кой знае какъв живот и живост, не се чувствах „добре дошла“. За съжаление обаче твърдия ми и инатлив в някои отношения характер отново си каза тежката дума, а и както коментирах преди – двама ината на едно място дават сблъсък в един момент. Който сблъсък не закъсня. Все едно ми зашлевиха шамар. В момента ми е минало де, не ми е кеф, но ми е минало.

Снощи съвсем изненадващо останах сама. Взеха Теди на вилата, а аз изтеглих няколко филма и се приготвих в 19 часа да се паркирам пред компа и да се приспя. Бях обърнала и две бири междувременно.  Та както се готвех да си погреба задаващото се тъмно настроение, тъжност и каквото е там, тъкмо приключила с един написан насила материал (дано пак да става за четене), може да го пусна и тук,  един от мъжките, с които понякога си пиша, тоест от скоро, изръси: „Айде да се видим“, при което аз: „Пък що не :)“

Нали ще си моря депресиите 🙂 И така, за половин час човекът се грабна от Стара Загора, а аз се нафинтифлюшках първо с пола. После пък викам не ми е кеф 🙂 Ще се изтълкува малко двузначно, а аз нямах нищо предвид. В крайна сметка си заложих на моите виснали гащи, маратонките и суичера. Мацнах се малко и с музика в ушите поех навън. Вече се беше стъмнило. Но ми беше някакво отнесено, леко романтично, не свързано с предстоящата среща. Просто някак готино. Обичам нощните разходки и просто случаят да изляза, ми го напомни за пореден път. Особено е готино да гледаш през нощта към небето и над теб да има дървета и клони, много е приказно. Та вървя си аз… Довлякох се до града и то почти едновременно с моя човек, бързо се познахме, не се наложи и да се чудим кой кой е, при положение, че аз бегло го бях виждала на снимка 🙂 Айде пак тайнствени непознати. Готино ми стана, че човекът се грабна и дойде да се видим, не се притеснявах, че ще ми се натисне нещо, не знам що, имах си добри усещания за него, а и аз излязох без да имам нещо предвид. В крайна сметка и двамата да седим сами вечерта.. 🙂 Ей такива мъже харесвам. Не тука да се чудим ма тъй ли ще е, ма иначе ли ще е.. ам туй ще направиш ли, ама няма ли… И после излизам нерешителна и нам каква. Е, такава съм. То в същото време не ми трябва много за да престана да бъда такава.  Та откарахме два часа с човека, не беше лошо 🙂 И се радвам, че се случи, даже го поканих някой път ако иска да го заведа до Мегалита на разходка. Харесаха ми тия часове, в които почти не мислех, че съм в така омразния Казанлък. Когато съм и с още едно момче, пак ми е така.. някак по-свободно, някак с такива по-чисти хора, на които не им пука точно коя съм, каква съм, от къде съм, не е нужно да се оглеждам и да внимавам какво говоря. Та такива работи 🙂 Направихме си и една нощна разходка. Аз като се окажа вечер на някое място и е топло, и хич не ми се прибира, особено, ако няма и много хора. Абе много е хубаво. Помотахме се, подрънкахме и после ме закара у нас. Вече можех и да си легна. До последно се надявах и на знак от новата ми тръпка, въпреки всичко, но това не се случи. Не ме изненада, но пък ми се искаше да се изненадам 🙂 Обаче – каквото такова. Още преди много време си обещах, че с някои неща компромиси няма да правя и съм готова да си понеса последствията, още от едно време съм си казала,че няма да позволя по никакъв начин „да ме притискат“ да направя нещо, в което не съм сигурна. А дали прекалено много мисля – то не е дошло от нищото. Все от нещо е провокирано, за да го правя. И след няколкото поредни сакатлъци не смятам, че това да мислиш и да се колебаеш е чак толкова лошо нещо.   Днес с голямата кака ще си направим една хубава горска разходка изпод пролетното слънце, ще поснимаме. По-късно аз ще понадраскам още нещо за вестника. И  докато се усетя денят ще е минал. След две седмици се задава и още нещо интересно.  С едни състуденти, включително Бонбончо и детето й, ще ходим на хижа на Карандила. Направо не е за вярване и е супер, че ще стане. Стана инцидентно, но пък дано е интересно и всички да си изкараме добре. И така.. животът продължава 🙂 Отново. А, освен всичко, ако не си спомня някой това :

https://keklanka.wordpress.com/2008/04/24/23/

Сдобих се с една от най, най-любимите си книги като на магия. Ето цитат от последния ми фейсбук статус:

„Днес се сдобих с една от малкото, да не кажа единствената книга, която исках да имам от много време насам. Казва се „Малкият Бобеш“, написана от чешкия писател Йозеф В. Плева. Издадена е за пръв и единствен път в България през 1957г. от издателство „Народна Младеж“. Попаднах на тази книга в детството си, ровейки за съкровища в прашния таван на къщата, където израснах. Уви.. книжката беше без корици и с няколко липсващи страници – първите и последните:) Въпреки това я прочетох. Това е една от най-хубавите книги, които някога съм чела и остана запечатана в съзнанието ми вече.. близо 20 години. А е написана преди още да се родят моите родители. Направих на моята книга подвързия тип „Труд и творчество“. Заглавието на книгата без да искам сама го налучках, тъй като страницата с името липсваше.. След толкова много години и търсене намерих любимата си книга и я държа в ръцете си. При това я открих и на невероятна цена  Той Господ си знае работата. Малко неща си позволявам да пожелая в живота си, но каквото си пожелая – дадено ми е Хубав остатък на деня на всички и внимавайте какво си пожелавате :)“

Нека така приключи и днешната ми публикация 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: