За школа Бага-Тур и един приблизително хубав ден

Казвам приблизително.. щото си имаше и трески за дялане. Нещата при мен още са шит, с тази разлика,че да съм негатив също не е моята „роля“. Видях какво и така не се харесвам . По-добре да бъда слънце и естествено пак да не се отпускам да се раздавам за тези, които не го заслужават. Но.. сега за моя нестандартен имен ден и за денят, в който реших да празнувам името си. Когато реша да го празнувам и когато някой се сети,че имам такъв празник – не само мобилният ми оператор, това ще се случи именно  на Игнажден. Денят в който денят започва да расте, слънцето да свети повече и както тази година се случи – школа Бага-Тур да проведе вече традиционния си събор по случай посрещането на прабългарската нова година.

Долното ще бъде нещо като фоторазказ, въпреки че този път не бях наблюдател, а участник в събитията. Но за това после. Може би трябваше още вчера да разкажа.. но и днес не е късно.. ако не го направя сега.. вероятно изобщо няма да го разкажа.. така както си беше. Така както го видях 🙂

Днес е твърде.. странен ден

Днес е твърде.. странен ден… Наистина. Въпреки че вече е към края си. Имам чувството,че съм ядосана на почти целия свят. Мъжки свят.. а и не само. Но днес определено мъжете ме нервират и определено не съм никак толерантна към глупостта им. Сякаш са се наговорили глупаците недни.

За един много шантав рожДЕНЕН ден :)

„Мамо, ти си на 32! искам торта! Искам свещички! Ще духаме свещички! Мамо, ти си на 32! И аз искам да имам рожден ден“ 

Май съм на приливи и отливи

Та така.. ами както доста се бях разписала, така се случи и обратното. Не че имам някакво време и в момента, дори не е ясно дали тези редове ще видят свят. Уж станах рано, но.. Кафето го допивам от снощи, успях да се лакирам, сега иде ред на душ, приготвяне на Теди за градина и бой към работа.

Та като стана дума за работа. Наближава време за заплата.

Преди около седмица и повече си пуснах предизвестието за напускане, което не съм сигурна дали имаше кой знае какъв смисъл, тъй като няколко дни след изтичането му така или иначе 6-месечният ми договор с фирмата изтича.

Европръц или както там се нарича.

Може би е малко късно за равносметките. Но.. то така или иначе една от ръководителките ми се е притеснила дали ще намерим навреме човек.. Днес между другото ми предстоят няколко „интервюта“.

Днес, а и следващите дни по някакъв начин ще са шегаджийски, тъй като преди няколко недалечни месеца се разхождах из множество разбиращи и неразбиращи от интервюта хора, а сега аз самата имам възможност да застана на тяхно място и да обуя техните гащи 🙂

Не мие кой знае колко весело, щото виждам и това колко е дразнещо, досадно и изнервящо.

Но все пак необходимо.

Няколко пъти ми се задава въпроса защо напускам.

Ми защото съм наранена, обидена и прочие.

Когато си прекалено честен, вярваш в справедливостта и подредеността на нещата, когато се стараеш да си сериозен и коректен е логично (мисля) да очакваш поне на половина същото отношение, а не да трепериш за всяка възможна грешка, която можеш да направиш и да се шашкаш не те ли дебне нещо изотзадзе и да те сграбчи.

Но това е най-малкото.

Като споменах заплата..

Нали то човек е адаптивен, почти всичко, дори големият стрес на работа може да изтърпи, дупе знае две и двеста.

Но да лишаваш себе си и семейството си от грижи и чисто физическото си присъствие заради „работа“, където във всеки един момент можеш да си навлечеш такива неща, че човек не смее да си го помисли, буквално да ръководиш офис, макар и състоящ се от двама човека, единият от които си ти, да работиш с пари, но да нямаш никаква защита.. и накрая да ти кихнат 270 лева за удоволствието и после да те питат що така напускаш..

Ми .. .. Ако имаше някакъв смисъл щях да кажа истинската причина, но не я казах. Така или иначе не си и представям, че тя е някаква тайна. Официалната информация е, че любимият ми се връща от Америка, че се задава продължение на следването ми.. и някакви такива.

Истинската причина са неоправданите и смешни рискове, на които се подлагам ежедневно, стресът и нервите, които ме правят ужасен човек. Не всичко е така черно, работата с хора всеки път ми е харесвала. Много ме нервят, но пък понякога е толкова забавно. Тъй като нямам никакъв социален живот в известна степен те са моят социален живот. 2-те минути на предаване и вземане на пратки, времето, в което се опитвам да оправдая застреляния компютър са времето, когато тече моят социален живот. Не съм типичният ръководител офис. Това има ли смисъл да го споменавам. Бюрото ми е разковано, половината консумативи са си мои, обстановката е всичко друго, но не и „офис“. Дори любимият ми ми нанесе една обида, която е едно от нещата, които помня и все пак не съм сигурна дали се дължи точно на работата. Заяви ми,че когато работех в магазина за дрехи ме е искал повече, а тука – тц. Според мен причината не е мястото, а просто защото вече е стреснат от мен, колкото преди ме разбираше, толкова сега изобщо не ме разбира и това го притеснява много. Мен също. Но това е друга тема.

Та дойде време и да ми приказват някакви такива дали не може да остана още малко, оная овца с есенното настроение и тя ми мънка „моето момиче, не знам защо ще напускам, искам всичко да е колегиално“,

Моля? Ама ти вярваш ли си?!

Вярва си.

След серията врясъци и писъци за някакви глупости и да ми засвидетелстваш добри чувства..

Мисля,че пловдивчаните, които ме преследват в последните години са пълни идиоти.

Супер гадни, мазни и лицемерни същества.

Не искам да категоризирам всички под един знаменател, но работодатели от Пловдив?!

Тия са под всякаква критика.

Вярно, имат хубав изказ и самочувствие, но иначе са пълна скръб.

Нищо чудно скоро да ида да уча в Пловдив и дано ми се промени отношението, но преди време Пловдив беше някаква мечта за мен, сега си е кошмар.

Нищо свързано в последните години свързано с Пловдив не ми е донесло нещо положително.

Хооооп.. греша.

Може би има едно много положително нещо, което се дължи на Пловдив и е живото доказателство, че от нещо толкоз отвратително като тоя град и доста от хората, с които ме срещна, може да се роди нещо толкова невероятно.

Теди.

Пълен ден.

Тоя пост го пиша в няколко варианта.

Май не ме свърта 🙂

Отново.

Но реших малко по-подробно да опиша вчерашния ден, който беше изживян на сто процента.

Ето така би трябвало да ми протичат поне 50 процента от дните.

Най-доброто за нашите деца

Или наръчник как да сме или не сме в калъп.

Тия дни пред очите ми се размахват всякакви така наречени знаци на съдбата, в които беше крайно време да се огледам и над които да се замисля. И всичко се върти над общоприетото, над наложеното от обществото, над наложения ред, над наложените класификации относно нормалност, дисциплинираност, организираност и подчиненост.

Ясно е,че моето гардже е най-хубаво.

Ясно е, че то е индигово, кристално и пимбяно дете, ясно е, защото щом е моето значи има нещо по-така у него :).

Дълго време аз самата приемах за личен неуспех като родител, за нещо ненормално фактът,че дъщеря ми не се вписва още от тая най-ранна възраст в „обществото“.

Днес учителката в детската градина спомена,че това е индивидуалност и организираността се изгражда с времето.. и все пак било неприемливо, когато нещо се учи, когато някакво знание се усвоява, болшинството, масата да възприемат, а две чавета да се разхождат като свободни електрони из стаята и да не „усвояват новата игра“.

Прилагам и това кратко видео. Старо е, но не е лоша идея да се придобие и визиуална представа пред какво са изправени педагозите с моята щерка и както научавам още една мома, новопостъпила, с която моята се сдушила.. и чийто баща засрамената майка обвини,че се е метнала на него 🙂

Публикация на тагадъК :)

Бързам, защото всеки момент ще ми доведат моята малка Василиса Прекрасна, Прекрасна и Невероятна, от която все повече ме хваща страх и ми се струва,че предизвикателството вече е факт. Шоуто е в разгара си. или по-точно началото му. Но за това по-нататък.

Живееем в снежна приказка от около 2 седмици. Мисля. Аз си пазя къщата и все още, в малкото възможности да си покажа носа навън (тоест не възможности, а задължителности), се случва все така, че е почти мисия невъзможна. Натрупал сняг до колене, и трупащ ли трупащ.. къде отгоре ми, къде в лицето ми.. къде..

И аз вчера излизах и си викам как ли щеше да ми седи шапка.. наистина почувствах нужда да имам шапка, нищо, че ще ми се намачка главата. Имах качулка отзад на якето си, но нали до толкова ми е оксиморонно съчетанието на тия две думи – „Кекла и Шапка“, та изобщо не се сетих за тая качулка. Разхождах се като Снежанка.. а и дъжда айде иди-дойди, ама да съм в сняг с чадър..

„Сняг и Чадър“ също не са ми особено съвместими неща.  

О, Музо :)

Моят друг сладък чат приятел, с който наистина е крайно време да се запознаем и да престане да ми бяга така подло (не нарочно, просто съдбата все прави нещо и се осуетяват плановете ни..), ей го дей на ме вдигна от леглото и ме подсети, че няма вода. А аз съм жадна. И какво ?! Виииино.

Седя и се зверя в телефона си, зверя се в скайпа си. Ееее де! Ама не чак така. Бе не може тези двамата да ми стават най-добрите приятели. Сякаш им  мина времето. Странно е.. но мина.  Или си заминава. А и не искам да бъда или да се превърна в  тоя човек, дето ще дебне има ли сигнал от Чикаго примерно.. или да смята 7-те часа разлика 🙂 Имам си живот и в страни от това. Ама като съм го споменала, да не подминаваме факта,че му видях нахилената физиономия. Ряяяяяпа 🙂

Доооволна. 

А сега трябва някак да се съвзема :о).

Абе.. чух се с Лайчо – вече вчера. Ще ни прати малко парички. Не за друго, ами си мислех как не само, че не го ревнувам, ми и се радвам за него. Па и той май се радва за мене. Знам ли. И снего поддържам дистанционна връзка. Не ми липсва. Но да имаш дистанционен татко.. те т’ва не е работа. Ако не броим Теди, най-хубавото и за двамата беше да не сме заедно. Паднал си е на късметя с тази новата, дето го обича невероятно много 🙂 Безусловно. Е.. май с условието да не й изневерява. А аз .. аз се оттървах . И в същото време си мисля.. оттървах ли се. Как се стигна до тук – и двамата с различни животи и толкова встрани един от друг. Мисля си дали обвиненията ми и всички тия дребни мисли.. :

„Ами ако това, или ако онова бяхме направили или не ? Дали щеше да е така.. дали щеше да има отново серия от безкрайния сериал „Другият наш възможен живот“?! И оттървах ли се.. а той? Спечелихме, или загубихме?! Това ли е краят? И защо е Хепи Енд, и в същото време не е Енд :)“

Някаква объркана поредица от „неслучайни случайности“.

И мислите ми посред нощ.

И все още горещата стая.

Мисля си за това с годините как желанието за социалност се изостря, а възможностите това да се постигне са почти нулеви. Когато това да си сам дори във всеки аспект на съществуването ти е романтично, фантастично, мистично, невероятно и цветно – в един момент се изчерпва.

Хем си ти предишния самотник, и хем не си ти – настоящият човек крещящ от недостиг на хора, които да прегръща и които да са до него 🙂 Контрасти.

Както, когато бях на 22.

Пак контрасти.

Но някак различни.

Виталий е заприличал на чичка.  Хем си го спомням.. хем:

„Аз ли бях тогава?“

Мъжете били започнали да се състаряват по-бързо от нас жените. Май има резон в това.

Още две бебета се появиха на бял свят – момиченце и момченце. Близначенца. Майка им избра да ги отгледа сама без да даде шанс на баща им да е с тях.  Мислено им пожелавам много здраве, сила и цветен калейдоскоп от сбъднати мечти, и всички ония неща, за които човек не смее да си мечтае, защото не знае как да си ги пожелае, но които са най-доброто, което му се случва и ще му се случи.

Нека с това започне и моят сън.

За връзката със самотен родител.. или как прецакахме хубавото момче/момиче

Самото понятие „самотен родител“ ми е много противно, но в момента просто не се сетих за друго по-подходящо.

Ето, че и на мен ми дойде до главата да се сблъскам с чуждото мнение и глупост относно семейния ми статус.

Баба ми разправя за една комшийка,че била хванала рак, защото едното й дете се оженило за по-възрастен мъж,  другото – за жена, която вече има дете от друг мъж. Кратко, точно и ясно.

До къде трябва да се простира майчината, роднинска обич и до къде не.

Кога пречи и кога помага?

Злото всеки път било предизвикано от добри намерения. 

От една страна ми е забавно. От друга никак не ми е забавно, ама никак. Когато в случая е замесено детето ми и разни хора го гледат с лоши очи. Чудели се дали не е дете на циганин.. и що било толкова черно.

Иска ми се да кажа нещо много силно в тоя случай и не само, защото става въпрос за детето, което аз лично съм родила и не от циганин.. но и да беше от такъв. Какво толкова?! Мисля си за осиновените деца от такъв произход, които живеят сред нас и за русите им родители 🙂

Но хора, не можем всички да сме  бели като мляко и с кристално сини очи. 

Наистина ми е трудно да си обясня това мислене и как все още се  гледа с лоши очи на тия, които са избрали по-добър живот за децата си, дори това да значи да растат без баща/майка.

Този, при когото е детето често той се проявява като лошия родител и този, когото го гледат лошо.

Защото не е запазил семейството в класически за обществото вид.

И защото така се явява опасност за всички ония чистички, неопетнени неомъжени и неоженени мъже и жени, които тепърва ще създават семейства.

Самотният родител е нещо, което за съжаление е твърде често срещано в обществото ни.. и е като чума за обикновения човек.

Както той, така и детето му.

Когато тая чума приближи твърде близо, хората престават да бъдат състрадателни към съдбата както на детето, така и на родителя, който го отглежда.

Престават да гледат на тях като хора, които се обичат въпреки всичко, престават да гледат на тях като на две човешки същества.

Те са чумата, която ще унищожи собствените им деца, те са чумата, която ще донесе нещастие в дома им. 

Относно моя случай. Мен може и кучета да ме ядат, но разбирането ми стига до момента, в който намесят детето ми. До момента, в който ще го нарекат цигънче и ще нарисуват прекрасен сценарий за майка му, която си е позволила да го роди.. и аджеба каква е всъщност черната истина за появата му.

Това вече е твърде много за мен.

Оптимистичното е, че не всички имат мислене за такива като мен, като за чума.

Вас чумата ще ви отмине.

Краят на сутринта

И началото й.

Събудих се в седем, до преди няколко дни се будех в 6. Един час спане повече и един час по-малко с кафето. Отново ме е налегнало нежелание да помръдна и в същото време ми се мърда. След малко рябва да си ударя една хуубава баня, да се нарисувам и да побягна към Казанлък.

Днес Теди ще замине за вилата ни за доста време и вероятно ще има или доста да се разписвам тук или съвсем да не се разписвам 🙂

Пристигнаха ми най-накрая незаменимите халкички с винтове, които бяха единственото нещо, което ми пречеше да си оползотваря многото мъниста направени от плат.

Но пък се появи друго. Нещо, което не ме изненадва, не ме радва, дори не ме нервира, щото не е нищо което не съм очаквала, а и не е непоправимо. Относно сайта се отнася и има вероятност да се позабави. Така е, когато оставям на някой друг да свърши работа, която не му е по компетенциите. Но поне се надявам, че така съм го оставила тоя някой да си начеше крастата и повече да не се опитва да се меси. Единият вариант е да се плати на някого, другият вариант е аз самата да се заема. И с последното бих се справила честно казано, но стига да не работех.

Това със стотте дини под една мишница не ми се получава впрочем.

Пълна съм с идеи, но не ми стиска да напусна работа. Все още. Кой би ти помислил,че ще се стигне до тук 🙂 Но мисля,че е крайно време тоя сайт да се получи, защото времето си минава. Отговорностите са прекалено много . От една страна да майсторя неща, от друга да правя сайт.. да не говорим, че ако се стигне и до отваряне на магазин, истински, не виртуален – съвсем не се виждам. Сега като остана сама тия дни ще го мисля, а и ще наваксам с нещата за правене.

Чух се вчера с Николай, за да го светна, че трябва да приготви малко пари за рд на Теди. Мисля,че й намерих даже цели два подаръка за рождения ден, даже единият ме сърбят ръцете да й го поръчам още сега, просто ей така 🙂 За сега съм се спряла на къща за кукли, но ще ми излезне малко солено да я купувам само аз с все обзавеждането й.

Напоследък малката много се вживява в това да влиза във всякакви роли, да си прави театър с играчките и да им слага в устите различни диалози. Не е изявила желание за кухня, прахосмукачка и всякакви такива, тъй като аз не съм пример за най-добрата домакиня. Майка ми е де.. ама за сега кухненското не я влече.

И по-добре.

Имаме страшно много играчки, които някак трябва да ги сортирам докато я няма и да се опитам да ги поразчистя. За съжаление съм като Плюшкин обаче. Когато реша да чистя нещата, които не използвам, започвам да ги гледам с други очи. Все някакъв спомен ми навяват, все си представям, че за още нещо могат да послужат.. и пак ги захвърлям в някой кош. Та тия дни ще поразчистя, ще направя още много бижута и ще се надявам да ми се повдигне настроението. Макар че чувствам, че по-скоро ще се понижи.

Чувствам се така все едно искам да се продъня в дън земя и в същото време съм изложена на показ и няма мърдане.

Мътните да го вземат.