Когато, тогава…

Все по-рядко имам възможност да пиша тук. Не че не искам. Но съм зарита със страшно много работа. Нова работа. Ново работно място. Което вероятно скоро също ще бъде сменено. Началото на промяната започна отдавна и не е спирало. Скоро ще стане година от както водя онзи мой нов живот и от както сякаш се родих отново и почти забравих коя съм или коя бях. В мен се борят две същности, но истината е че се чувствам тотално изцедена и на предела. В мен е останал един егоизъм зле прикрит под маската на умората и състояние, в което съм тотално изчерпана да положа каквото и да е усилие. Напуснах вестник „Долина“ и вече не съм неговия главен редактор. Сега съм мениджър .. или поне така пише в сайта, в който работя.. към един от отделите му. Името е гръмко, а мястото – гнездо на змии. Там съм вече трети месец.. както се вика къде отиде времето… и вече мисля за смяна. Което не е чудно 🙂 Като се има предвид абсурдите с които се налага да се примирявам.

Продължавам почти в същия дух. От последното писане. Днес се върнах от последното си пътешествие, според някой може да бъде наречено секс туризъм. То и на това прилича. Успях да глътна малко въздух, но вече става все по-трудно и все по-неудовлетворяващо. И не постига онзи ефект който търся. Определено беше по-приятно от по-предния уикенд с Филип(е), който не знайно защо ми се цупи. А и да е знайно.. вече ми е през оная работа. Сега бях в Карлово и успях да си почина до колкото това е възможно. Времето беше доста мрачно, но това не ме депресира.. направих и снимки от разходката ми до там, които са леко призрачни, но това не внесе гнет в душата ми, която и без тва си е малко в депресс моде 🙂 Наложи се да си дам почивка, защото за пръв път от как се разделихме с Венцислав изпаднах в нервна криза и то за наглед глупости. Причина имаше, до някъде в мен самата, до някъде и в околния свят. Но времето продължава да изтича от пръстите ми. Имах доста хубави дни и истината е, че ми се искаше да не са и те на такива бързи обороти. И това че сменям мъжете като носни кърпи вече не ми помага. Всеки е тук и за малко, същевременно аз не искам да се промени. Не виждам бъдеще с никого. Виждам само проблеми, като някакъв гаден пророк. И те ти на.. на фона на прекрасните няколко дни които имах. За пръв път от много време с някой, който не се страхува да покаже,че има сърце и душа 🙂 Вече това е толкова трудно и недопустимо не само за мен. Което е жалко. Пътувах с влак за кратко. Минах през места недалеч от вкъщи.. които ми се видяха доста чужди, макар и на една плюнка разстояние. Влакът беше доста неугледен, стъклата мръсни и зад тях в дъждовното време ми се разкриваха едни такива картини, все едно участвах в някакъв филм 🙂 Яко е да пътуваш сам в празно купе. Съжалих, че пътуването ми продължи само час и двайсет минути. Обичам да пътувам. Днес трябваше да посетя къщата на Васил Левски, но не можахме да отделим време. И накрая на пътуването си осъзнах, че съм интелигентен човек, който за този престой от няколко дни в Карлово с почти непознат мъж, не показа кой знае какъв интелект. Не че беше задължително.

Лятото ми се струва много далече. Иде ми да си изгърмя цялата отпуска. Защото не се знае дали ще имам лято предвид евентуалната смяна на работата. Нито парите, нито времето ме слушат. Не че трябва. Мислех, че съм открила нови приятели в лицето на колегите си. Осъзнавам, че не съм. Аз съм поредната колежка, която едва ли ще оцелее в тая тъпа фирма. Виждам, че на фона на всичките приказки как всеки щял да напусне, от всички ще напусна само аз 🙂 Осъзнах още, че негативното настроение на околните ми влияе твърде много и замъглява собствения ми разум и евентуални бъдещи решения. За първи път се почувствах манипулирана.

Но имам още два дни настрани, малко или много ще ми помогне да оцелея.