Имам да пиша много. Много нещо се случва. Повечето хубаво. Но и напрежението не липсва. Животът ми продължава да е интересен, многолик и постоянно да ме лашка в свите крайности. Изглежда така ми е писано. Страхът също играе подобна роля. Не мога да спра да се излагам, да говоря тъпотии, да си противореча и да бягам. За кой ли път, както се пее в една стара като света песен 😛 Бягам от това да се влюбя за повече от 48 часа. Понякога си казвам,че е време да се спра. Казах си го преди три месеца. И се спрях. Но се оказа, че нито ми стиска, нито съм готова за тази промяна. Макар и обекти да не липсваха и да не липсват и в момента. Нетърпението, припряността, еуфорията и ужасът в същото време ме карат да се държа като някаква топка – луда, празноглава, непостоянна и неориентирана. адали съм това – едва ли. Появи се някакъв пришълец от нейде си и почна да си прави майтапи на отговора ми, че не знам какво искам как било присъщо на жените 🙂 Напротив – много добре знам какво искам, но понякога по детински вярвам, че ако го кажа то няма да се случи. Също така в мен продължава да живее болката от съсипаната ми истинска лубав, в която упорито вярвам и знам,че я имаше. Ше. Не ми липсва вече. Животът ми е толкова пъстър, среща ме с прекрасни хора, но болката от преживяното си остава и от това че не съм готова да мина през това отново. Сама. Никъде не е казано,че ще бъда сама, но се чувствам тотално сбъркана (не объркана), счупена и неспособна да се влее в нещо подобно, защото имаше подобни наченки и почнах да се вкарвам в такива фирми, та си казах ай сиктир и явно не ми е времето.
През последните месеци ми се случиха два прехода, предстои ми трети (май), ако не съм им изгубила бройката. Запознах се с прекрасни хора, получих прекрасни преживявания с една група, формирана по фейсбук, с която се изкатерихме до хижа „Рай“ и Райското пръскало, имах разни случайни срещи с хора, с които не мислех, че някога на живо ще се запозная, прекрасна вечер и невероятни часове с едни прекрасни хора. или хора, които не можеха да бъдат нищо друго освен прекрасни на това райско местенце 🙂
Когато имам възможност – време и пари ще повторя, потретя и тн. Там нямаше толкова фалш, колкото срещам на работата си например. Не мога да не зачекна и тази тема. Май. Въпреки че като нищо някой може и да ме чете вече от там. Ако ме чете – да си трае. В началото не вярвах на очите и ушите си за какви тъпотии се заяждат и мрънкат хората. Не можех да повярвам,че при неналичие на проблем си го намират и го развиват до степен вече да не е ясно какъв е той и от къде е почнало всичко. За съжаление влязох в едно гнездо на оси и единственото което се опитвам да направя е да съм настрани, макар и недостатъчно включена в „колектива“. Настрани, но и „вътре“ в същото време. Имаше човек, който ми беше доста симпатимен в началото, но се оказа изтъкан от комплекси (човешко е и не е недостатък, преди този недостатък да бъде насочен към мен, която се оказах някаква заплаха породена от тези.. дефицити). И стана тя каквато стана. А може би просто не мога да живея без някой да ме дразни 😀 Има и такъв вариант. Лицемерието е едно от нещата, които най-много ненавиждам под каквато и да е форма. Месеци наред бях сърдита на една овца, която ми се развика за глупости, но след като огорчението ми премина виждам че до някъде е по-добре, защото поне си показа рогата. Но до тук. Ай да не се пеня, намерих до някъде начин да съм настрани, да не се товаря и да не бъда без да искам манипулирана. За сега ми се получава. Да стискаме палци, че за сега ще постоя на това място.
И като казах работа и постояване. Последната ми изгора, с която бях вчера.. Никога не съм срещала такъв човек. На моята възраст. Успял. Каза ми някакви неща, от които се засрамих. Не беше груб, но за момента се засрамих от това, че съм роб и не съм дала тази свобода, която той си дава и която е извоювал. И когато ми каза нещо съвсем, съвсем елементарно, което мога да направя и съм можела много отдавна да направя ми стана срамно и гузно за самата мен. Не е късно това да се промени – говоря за нещата, които обичам да правя като приложно творчество и които мога да продавам, но не си вярвам дстатъчно. Това е една мечта, с коят се разделих отдавна и уж не е недостижима, а в същото време ми е толкова далечно..
Изкарах поредните два дни на едно прекрасно, тихо и зелено място, с някого, с който не знам дали отново ще се видя. Не мога да се удържа да не създавам едни такива впечатления у хора, които ме карат да се чувствам „хем боли, хем сърби“. Знам,че не мога да предугадя бъдещето, обаче все се стремя да се подготвя за всички възможни варианти и става мазало.
Отделно се затвърди факта, че с тия на които наистина държа и за които знам че искам да продължа да се виждаме, не искам да ни прерастват нещата в леглото, защото моята омотана кратуна вече така разсъждава, стигне ли се до там – това е краят.
Не разкарах и за другия си преход – до хижа „Мазалат“. Беше още снежно и мокро, на направих първата си разходка с новите обувки за планина, запознах се на живо с едно позитивно, умно и добро същество, с което в последните месеци доста чатим и си изкарахме едни хубави два дни сред планината и на маса.
Малко ми дотъпя, че забравих виното, но сега това е поправено. Вече е приготвено за следващия ни преход, кйто стартира на 5-и май 🙂 Мислех че вече е свършило нашето, но успях да изцедя един-два литра. Само дето не мисля да ги нося :). И така – очаква ни преход от село Антон до х. „Момина поляна“ и от там до х. „Бенковски“. Вероятно ще се разсеям от последните си преживявания – налага се, тъй като не се знае знае ли се 😀 Каквото е било си е било откраднат миг, на който се насладих в компания и който вече е в миналото, колкото и сладък да беше.
А днес времето напредва. Пише ми се доста, но не го правя. Все повече се тревожа кой от хората в реалния ми живот минава от тук и това ме спича. От друга страна вчерашната ми история ми даде друга идея по която съм мислила и не ми е стискало да осъществя. Много се възхищавам на хора, които умеят да си поставят точни цели и да ги изпълняват. Тъй като аз не съм от тях. Хаотичността и разсеяността ми често е чаровна, но и ми пречи да се развивам. И понякога изпитвам срам от хора като .. Бранимир 😛 За това че не съм направила това, което той е направил. Познавам толкова много хора, които се мъчат да пробият цял живот и ме е яд, че има хора като него и хора като тях, които всички са готини, но единият вижда как да успее, а другите като мен (вероятно) се борят с цената на здравето си, нервите си и собствената си обърканост и живеят и умират като роби. Е.. както се вижда, дървен философ и тва си е 😀
Блогът ми е и за Теди обаче. Която не споменавам вече толкова често. Явор все ми казва да сменя името.. но сърце не ми дава и не смятам,че това е нужно. Макар Теди отдавна да не е бебе, а да е на прага на пубертета. За сега расте като един прекрасен, прекрасен човек, с богата душевност. има проблеми със сприятеляването с другите деца, малко е непохватна, но който има сърце я усеща и заобичва. Рисува страхотно, ще пусна някоя нейна рисунка тук 🙂
Тази година мисля да я да я записвам в художествената гимназия и изглежда има реални шансове макар и да не е учила нито един час в някоя школа по рисуване. На пробния изпит изкара пълна шестица, от 83 деца, има около 20 пълни шестици. ако покаже същото и на реалният изпит ще вдигаме банкет. Сао да ми е здрава и щастлива. Това е и идеята ми да я изпратя в това училище, тъй като се надявам да ходи с повече желание от колкото сега. естествено и при нея си ги има драмите. Децата са малки гадове още от първи клас. Има две момичета от нейния клас, които са гадни малки злобарки и също кандидатстват и се опитват да я смачкат, но за сега слава богу няма проблем. Та както те са й казали данода не я приемат, така и аз силно се надявам тези малки усойници да не се окажат отново в класа й, въпреки че тя вече е много силна и не си го слага много на сърце. Та такива ми ти работи 🙂
Денят посяга да ме сграбчи отново. Работният де 🙂 Надявам се скоро да пропиша пак 🙂
Блогът на една К. 