Уикенд вкъщи

Тази седмица, евентуално днес уж щях да ходя на пикник, но както често се случва.. то пък взе, че не се случи. Още имам време да се опитам да се присъединя към една група за поход в планината над Карлово за 9 септември, но още се кумя. Ще почакам родата да се върне от екскурзия и ще питам може ли, тъй като все пак трябва някой да гледа Теди. Това ще ми е последният уикенд преди заминаването за Италия, Рим.. но някакси твърде много не ме свърта, за да си остана още една седмица/уикенд вкъщи. Връщането от Карлово ми е малко под въпрос, но ще се опитам някак да го уредя, ако все още мога да се вредя за похода. Този ще е сравнително лек, но не чак толкова. И докато съм на вълна планина, няма как да не спомена за приятната изненада, която ми направи Филип(е).

Та нашичкият ми изпратил малко символично подаръче по куриер, като още по-интересното е, че е избрал точно тази куриер, който е най-близо до работата ми, а аз дори не си спомням да съм споделяла къде работя точно.. Дори тъпият Николай не се съобразява с това.. толкова и знае 🙂

И му викам на Филип(е):

„Абе ти от де знаеш къде да го пратиш..?“

И той:

„Това е както знаех от къде точно от влака ще слезеш“..

Впрочем нашия наистина, когато идвах в София, ме чакаше точно пред същия вагон, от който слядох и ме позна веднагейшън. Не знам защо съм си навила на пръста, че не съм същата като на снимките. Та подаръчето.. представлява карта на 10-те най-високи върхове в България и една книжка за събиране на печати от тия върхове. Принципно не съм привърженик на тия печати, но ми стана много мило и приятно.

Отделно напоследък нали го играя пророчица?!?!?

Та ще го приема като знак.. жалко, че времето ще става все по-лошо и няма да е подходящо за кой знае какви екстремности, не и ако нямам подходяща екипировка за такова чудо, което в момента не е особено възможно, защото съм насред безпаричен период, още повече, че обмислям в скоро време да сменям работата. Независимо от това много се изкефих на пратката. Никой не беше правил отдавна нещо такова изненадващо за мен, нещо като онова, което направих аз за Данчони с онази бутилка вино, която още ме чакала, за да я изпием заедно. Като стана дума за него… така и не говори по същество, въпреки няколкото среднощни разговори, които проведохме лятото на морето, но нищо, аз мога да чакам, особен като си намирам други задачи. Странното е, че миналия уикенд се натресох в едни истории и мислех, че съм се задръстила с нови варианти за прекарване на времето, но сега няколко дни по-късно не е баш така, въпреки че има една нова звезда, на която да кажем дадох шанс, въпреки че не ми беше кой знае колко интересна, но човекът се оказа умен, но и твърде ориентиран към нещо сериозно и занапред. Уж и аз съм. Или смятах, че съм, но на практика друго се оказва. Намигам в това отношение на един друг момък, но тва е така, щото той се дърпа и знам, че скоро няма да предприеме нищо съществено по въпроса, защото всъщност виждам, че на мен не ми стиска 🙂 И всъщност, ако някой по-серезно тръгне да ме ухажва ще бъде изгонен, за тва и тукашният, ако не внимава.. но онзи ден изкарахме доста хубав следобед с него на една полянка близо до връх „Св. Никола“, или по-известен като вр.“Шипка“.. дори видхме близо до нас една невестулка. Много интересно животинче, за което съжалих супер много, че не можах да го снимам. Дори си изкарах толкова хубаво,че доста се замислех дали да не го викна човека с нас на пикник, който май няма да го бъде, но се спрях.. много са ми тънки тия моменти. Искам си някой за компания, но на него като не му стига и не е ок да давам напразни надежди. Това беше и причината да не искам после да отида да пия бира с него и да се разправяме за сметката например. В гората е различно, там се отпускам много, но върна ли се в цивилизацията.. а и човекът е местен, нещо което ми пречи, мислех че не е толкова фатално, но вече не мисля така.

Явно ми трябва още време да пораста 🙂

Иска ми се и да продължа да живея, а за съжаление това, което ми остана като горчив спомен от любовта, е че тя може да е супер готина, приятна, топла, да те променя до лудост и не е такъв проблем че щастието ти зависи от друг човек и че ти живееш за него и чрез него, а по-скоро че понякога наистина не можем да избираме в кой злодей да се влюбим и да го виждаме като принц.

За съжаление вярата ми в хората малко пострада и мисля, че всеки в някой момент би се поблазнил да се възползва от мен, за да може след това споменът ми от великата ни споделена любов да е за затвор, в който несъзнателно се поставяш и на практика спираш да живееш истински, взрян в малко тясно прозорче, през което се процежда малко светлина, която на теб ти се струва райската поляна. Не искам това отново..

Снощи принтерът ми изплю, не помня и не знам по каква причина и защо, една снимка на мен и Амгъл. Може би преди време съм се мъчила да я принтирам. Нистина не помня. Една от най-хубавите ни и последни снимки, малко преди да се разделим, уж накрай на връзкта си. Той беше красив там, обичащ. Аз също.

Погледах я малко, усмихнах се.. а накрая се изхрачих отгоре й, смачках я на топка и я хвърлих за подпалки. Зимата идва все пак 🙂

И тва е равносметката.

Дори и тъга няма вече, все пак мина време доста повече от онези три дни, за които писах в началото. И понякога може да е жалко, но в нашия случай не е.

Никога не можеш да знаеш под каква форма ще срещнеш злото, макар и облечено в добро и никога няма как да си достатъчно подготвен за това, което те чака в онова „Любов до болка“, и да знаеш как всъщност си се разминал леко.

Толкова леко, че след това си оживял и благодариш почти всеки ден на онзи горе, че и този път ти се е разминало.

Но до кога 🙂