Вече около две седмици „се обучавам“ и лека полека свикнах, направо си посвикнах, въпреки че някаква здрава умора ме тресе, бях забравила какво е да си до 19.00 часа на вън и като се прибереш да нямаш сили дори дрехите си да се съблечеш, и само един студен душ да е в състояние да ти даде около 1-2 часа максимум силици да не се свлечеш на земята. Вместо това да пуснеш „Мечето Бамзе“ на детето, което ти показва поредната рана, която е получило докато е падало някъде, което ти разправя как имало кръв, но тя вече „спяла“ и „щяло да мине“.
Ако някой от четящите тук ми е приятелче в чата, се извинявам, че така занемарих още повече всички, дори и тия, които продължават да се обажда въпреки моето мълчание. Със сигурност сте ми в главата и всеки ден се сещам за вас, когато не съм си вкъщи.
Миналата събота успях да се запозная с едни прекрасни хора, които си сдържаха на думата и се запознахме и на живо след 7 години Интернет общуване :).Всъщност аз основно Нели, или Шогунчето от предишния ми блог познавах, макар и задочно до тоя момент 🙂 Изпих една бира, надух нейната и на мъжа й глава, и ги заведох на селското кафе, на което дори и аз не съм ходила повече от два пъти май през последните 10 години 🙂 Много приятни хора и ми стоплиха душата, още повече, че вече минаха години от както няма кой знае какво да ни свързва в смисъл не вече почти не пиша разкази, нито се вяскам в блога. Доста занемарих всякакви контакти.. супер хубаво е, когато виждаш че както ти не си забравил някой, така и той не те е забравил.
Отново ми дойде и съм в доста раздразнително настроение. Обикновено е насочено върху половинката, тъй като може би тя ми е „най-наблизо“. Не го показвам обаче, щото милото то, ще нададе вой до бога.. но по закона за всеобща гадост, точно заради него примерно занемарявам някой мой друг любим човек и когато той не оправдае по някакъв начин времето, което съм взела от другите, за да го дам на него – еми ядосвам се. Остава месец докато си го настискам, но особено напоследък ми е доста трудно да комуникирам с него. Има разминавания във времето, пак. Но ще видим какъв ще го дървим лятото. Както той казва „все едно ще се влюбим наново“.
А сега най-много ми е хахаво заради работата. Има доста недомислици, с които ще се сблъскам и с който за сега момичето преди мен се оправяше и не се налага да се занимавам.. но ето. Имам служебен телефон, който трябвало да нося у себе си. Имам сто хиляди неща, кито трябва да помня и който трябва да се правят в офиса.. и на компютър. Компютърът – моят най-добър приятел сега ме кара да разбера какво е като се прибереш след един цял ден работен прекаран на него и как просто не можеш да го погледнеш с „онези влюбени очи“, с които си го гледал в самотните си дни, когато е бил единствения прозорец, през който виждаш света.
Когато „обух гащите“ на доста хора, с които пиша и тихомълком овбинявах, че не намират време за мен, виждам защо са го правили 🙂
Но то така е с повечето неща, знаеш че иглите бодат, но докато не те убодат, просто не можеш да изпиташ чувството, не можеш да разбереш наистина. Докато не пролееш капка кръв не можеш да усетиш и да почувстваш.
Не случайно чувстването и мисленето са две различни работи.
Като стана дума за чувства се замислих над мнението, което не въднъж съм споделяла, че човек реагира най-вече на болката. Има случаи обаче, когато човек реагира много и на щастието си. Може още някой да ме вземе за куку, но понякога наистина си мисля,че нещата е хубаво да имат някакво разпределение и ред. Ясно е,че силната болка е в състояние да те убие. И говоря и за двата вида такава. Но и силното щастие също вероятно може да го направи. Не е честно, когато е тъжно и болно, в същото време в някаква касичка да се събира всичкото щастие, което все пак имаш право да изживееш, и да те затрупа, залее и удави. И все пак болката сякаш спира времето, а щастието те кара да не го виждаш и усещаш.
Странно как ме е избило на философия отново, но писането тук ми липсва много. На работа все още имам по някой свободен час, но там съм като на тръни още, не мога да се отпусна и да пиша тук, още не смея да си донеса колонките и да слушам музика там, въпреки че няма кой да ми каже копче, тъй като никой няма и да разбере. Относно това ще изчакам около седмица, когато колежката ще си иде окончателно и съм задобряла до толкова, че да ми е по-сигурно някак.
Да видим как ще се справя днес 🙂 Това е за сега, че часовникът тича и след 15 минути трябва да си гушна детето, да го събудя и приготвя за детската градина 🙂
О.. и ето я новата ми любов, ама кога ли ще докарам до нея…
Блогът на една К. 