Варна #1 – 25.07.2010г.

Така, знам си аз, че трябваше още когато се върнах да пропиша, но ми трябваше време да ми се слегне в съзнанието преживяното. Времето мина, но преживяното не е мръднало много 🙂

Тази сутрин ме е налегнала леко музата, когато едва съм отворила очи и жегата отново чука на вратата. Та Пътуването ми започна в 10:40 от гара Казанлък, от където залових един влак за Бургас, който прави връзка на гара Карнобат за Варна. В интернет ми бяха подали твърде грешна информация, тъй като пишеше,че ще мина през много познатите ми гари Тулово и Горна Оряховица. Но не би. Преглътнах аз маршрута и се опитах да се настроя. Да се настроя, защото едно не ми беше особено познат, трябваше постоянно да се ослушвам какво ми говорят по гарата, друго – не можех спокойно да си слушам музиката.. И също така се сетих за П., който живее в онзи район. Доядя ме,че не знаех по-рано и не се обадих  примерно да ме чака в Карнобат, за да се видим. Де да знам аз още тогава,че в тъпия Карнобат ще прекарам цели два часа. Седях и се взирах ту в таблото на гарата, ту в часовника на телефона ми. Единия показваше 13:23, а другият – 15:30. Не бях яла още, кафе не бях пила и бира не бях пила.

Запътих се към една лафка въздъхвайки и загледана в пакет „Бейк Ролс“, кен „Загорка“ и с въпрос в главата към човека продаващ там: „Правите ли кафе?“

До тук добре. Всичко си имаше там, даже човекът беше любезен и такъв един майтапчия, то и аз щях да искам да разчупя обстановката, ако трябва да седя на тая пуста гара по цял ден 🙂 Каза ми нещо от рода,че сухарите вървят с бирата. Та така.. всички пейки на вън бяха заети и аз влязох и седнах на вътешна пейка.

Боже колко много мухи имаше! Отврат пълна и всички гледат как да те накацат, сякаш до сега не съм се чувствала чак толкова много като ако!

Слава богу имах още батерия на телефона, имах музика, която заглуши факта, че забравих да си взема книга. И имах Бонбончо, с която имаме по 1000 минути разговори месечно.. единия час премина докато си говорех с нея и отпийвах от бирата. Втория мина в слушанена музика и Лайчо и той се обади по едно време.

Мислех си: „Ега ти, колко близо съм до този Айтос, а не врътнах един телефон. “

За съжаление времето си минава и на мен случката с господина все повече ми се струва като някакъв сън, нито тъжа по нея, нито нищо. Развила съм си там една философия и се самоизключвам за неща, които не мога да имам към момента, или няма изгледи да имам. Човекът няма телефон, няма интернет, нито ме е потърсил близо няколко седмици. Но когато все пак се появи, подозирам ще е след някой месец… може и скоро, не знам, човекът не е по телефоните, когато реши да идва тогава – туп, обажда се и кацва. Но да не се отклонявам.

Изпих си кафето, изпих си бирата, изхрупах си сухарите и докато се усетя, то станало време за влакчето за Варна. Което без малко да изпусна накрая, но това е друга тема 🙂 И така.. очакваха ме още три часа и половина музика и возене с пътническо влакче докато стигна до заветния морски град. Как да е, мина времето, подремуцах си, повозих се.. На гарата ме чакаше Силвана с букет цветя. Стори ми се наистина странно, но по-скоро приятно естествено. Та видяхме се, стиснахме си ръцете, целунахме се и поехме към центрото на града. Впрочем Силвана е от курса ми по Българска Филология, с която едно време бяхме в една компания и мерехме горите.

Това е момичето по средата, а се виждам къде съм, а господинът съм го споменавала преди по други поводи, но за него няма какво да обсъждам в момента 🙂

Та вървим си ние със Силвана на път за квартирата на Бонбончо, където ни чакаше съквартирантката й, с която също сме били в същия курс 🙂 И както си вървим – насреща ми Владо, братът на Николай 🙂 Има някаква странна традиция, когато ходя във Варна, а пътите, когато съм ходила все още се броят на пръсти, все да се засичам с познати физиономии. И той много се изненада, и аз се изненадах, но не чак толкова, то вече какво ли може да ме изненеда, последното, дето много ме изненада беше идването на П. тук след 4 години. Както и да е. Поговорих си с него, той го раздаде резнежен за Теди, ама и беше подпийнал и каза,че за рождения и ден ще дойде насам с майка си. Добре е дошъл. Въпреки че аз не мога да забравя как живях една година с Теди под носа му в Шумен и нито веднъж не пожела да ни дойде на гости 🙂 Въпреки всичко като се засичаме рядко, няма проблем. Странна рода е тази на Николай, интересно ми е Теди като порасте тя самата за какви ще ги има и какво ще знае за тях. Тъй като няма почти никакви връзки с тях. Та той замина към влака си, а аз продължих по пътя със Силвана, която между другото не пропусна да отбележи красотата и чаровността на Владо 🙂 Е па те рода им като цяло са си чаровници, но.. нали 🙂 Айде да не слагам всички под един знаменател.

Стигнахме до квартирата, ударих си един душ, поздравихме се с Мария, която ни посрещна, обух си късата пола, облякох един потник, пихме по още една бира и се запътихме към любимото им заведение във Варна, за да чакаме там Бонбончо да приключи работата си. По пътя и по центъра цареше невероятно оживление, леле-мале, както им казах: „Какво правите, вие бе! Върнахте ме отново в цивилизацията!“

Ами то по пътя засмени хора,  един мим имаше, други някакви сценки разиграват, перуанци като индианци свирят, изобщо цветове, музика.. колкото бях изморена от цял ден път , така да и дойде адреналина и настроението.. Стигнахме така до заведението, то е огромно, но трябваше да почакаме да се освободи място, тъй като там правят най-хубавата цаца, най-огромните порции за най-малко стинки 🙂 Пихме, говорихме, замезвахме докато дойде Бонбончо. Силвана си замина към 23 часа, Мария пък замина и тя на среща, а ние с Бонбончо си направихме кратка нощна разходка по брега на морето по нейна инициатива. Веше много хубаво! Дааааа.. ето ме как съм нахилена като рЕпа:

После помолихме едно момиче да ни снима и двете:

Май така приключиха първите ми няколко часа там. Но фиаското тепърва започваше 🙂