Преди Витоша и Филип (Е)

На прага съм пред поредното приключение и пред поредния.. човек в живота ми. Днес ми е малко по-философско и не особено приповдигнато. Както едно време.. аз съм и в такъв предменстурален период и от известно време в тези периоди виждам разни неща и чувствам разни неща, които през останалото време не усещам. Вече дори не мисля,че е някакъв кофти период или време, в което съм със замъглен мозък – напротив. Имам чувството, че именно в това време всичките ми тъмни и светли бесове излизат наяве, че в това време се показвам в целия си блясък и бяс, и енергия, и чувства. Сякаш това, с което съм се съобразявала през останалата част от месеца излиза.. често във вид на повръщано и често върху когато ми попадне или именно върху този, върху който трябва.

Като две мигвания

Като две мигвани изминаха два месеца от както се родих отново. Или ми се наложи да го направя, то просто нямаше на къде. Пролетта си замина, вече е лято. Това е най-лудата пролет в живота ми евър 🙂 Случиха ми се толкова невероятно нища, изпитах толкова многолики емоции от всякакъв тип, та още не мога да си намеря място.

Като феникс от пепелта

Като феникс от пепелта.. ще се възраждам всеки ден. Всеки ден през следващите месеци, дори година ще си взимам всеки от онези дни, които ти ми отне. Колко пъти се питаше: „Толкова ли съм лош?“; „Защо ми се случва всичко това?“; „Нямам ли право на щастие?“ и аз вземах ръката ти и се мъчех да те накарам да повярваш колко си струваш. До там, че изглежда ти отдавна си беше повярвал.. и просто си търсел едно потвърждение да бъдеш онова лайно, в което сам не си вярвал, че си се превърнал или винаги си бил. Мислех, че човек не може да избира родителите си. Мислех, че ти не си като тях. Напротив.. тези златни хора са направили теб по свой образ и подобие и ти си взел най-ценното от тях – отровата, която пръскат. И тровят. Всеки осмелил се да ги приближи.

Затвори кепенците, па изразявай гледната си точка

Та тъй. Въпреки  решението на една моя бивша приятелка (ако изобщо съществува бивш в това отношение), аз ще попиша. Бях си казала, че няма да се хабя.. но както и друг път съм го правила.. ще се сбогувам с още един човек тук на тези страници. Човек, дето размишлява на всеослушание за мен и нейното приятелство и явно търси чуждото разбиране. Ама то всеки може така, скъпа 🙂 Да блокираш другата гледна точка и да си размахваш твоята все едно е меродавна. Еми не е.

Обожавам този блог, ужасно въздействащ!

A colorful series of these black and red winged insects, created by Tomasz Skoczen in his garden thanks to a Canon 5D Mark II. According to Skoczen the best time of the day for insect photography is early morning. That is why the majority of the ladybugs in his series are covered with dew.

via Ladybugs Macro Photography by Tomasz Skoczen — eMORFES

Тук съм и винаги съм била

Тук съм и винаги съм била.

Да.. от месеци не се появявам, продължавам да отблъсквам хората, които наминават от тук, не че са ми виновни, но не че и аз имах някакво настроение да пиша. Една от причините е, че за този блог научават хора, които не искам да научават.. но все тая. Искам да се похваля за нещо много голямо,

Блогът навършвал днес 8 години… кога ли минаха

Осми декември е. Уърдпрес ми изпрати едно напомняне, ме днес блогът навършва 8 години.. Много осмици, много нещо 🙂 Дано да е на хубаво. Идеята, с която отворих обаче формата за публикуване е друга. Едно стихотворение, което ми попадна днес.

Написано от мъж. Вероятно с топки 🙂

Искам да го споделя тук и да уверя милите дами и господа, че не всички хора са един дол дренки. Не може да кажеш – не, няма такъв или инакъв човек само защото не си го срещнал. Всеки изхожда от личния си опит. Стихотворението е красноречиво. Не само за това какви мъже има, но и за това какви жени също има. Светът е шарен и не бива да забравяме, че нищо не е само черно или само бяло. И дай-боже повече такива мъже като автора и повече такива жени, които ще си заслужат закуската и кафето 🙂

 

Таз пуста мойта главЪ

Добро утро! Аз съм вашата леля с новозавърналата се муза за писане. Сега не би трябвало да имам нет на работа, но нали съм жичкаджийка.. взех, че реших временно въпроса. Имам около час, в който мога да се преструвам на работна, а вместо това да дращя, да пиша, да си изливам душицата. Този път дори не ми бяха нужни три дни, баси 🙂 Тази сутрин се събудих в невероятно настроение, въпреки че снощи заспах много късно. Ама не от дертове. Гледах един много, ама много сладък, готин и такъв един размазващо отпускащ и топъл филм.. я да го похваля – http://zamunda.net/banan?id=AzATQxoXAzAzAxaXeHphbXgxNDQ5NDY5AzATfaD5&hit=1&t=movie

Каляската – тиква, принцът – жаба

Каляската – тиква. Принцът – жаба. Крастава. Моментът на великото проглеждане настъпи. Време беше. Боли. Ама ще мине. Така трябваше. предчувствието, което имах заради всичко, дето се случи онази вечер се сбъдна. На сто процента. Принцът престана да бъде принц. И всички ония розови приказки се оказаха кьор фишек, в който вероятно и на двама ни ни се е искало да вярваме. Дори и в „приятелството ни“. Ха наздраве. И да спи човек, ако може. Сега е времето да си направя една хубава равносметка и да извлека положителното от цялата ситуация и да ПОУМНЕЯ. И какво видях? Айде да не казвам.. не искам да излагам Методиев, може би това, дето ми иде да кажа ще ме принизи до онова ниво, до което не искам да падам, нито да извърша същото предателство, което извърши моят нов „приятел“ към мен. Ще ми остане хубав. СПОМЕН. Ще ми остане една такава полза – наученото и сбогуването с два мои предразсъдъка и да се надяваме,че принцът – НЕжаба ще се появи и ще мога да му дам всичко онова, което допълнително научих покрай шибаните жаби. Може би това, което се случва сега е проява на слабост. Не знам. Аз го усещам като болка граничеща с изстиване. Изтръпване. Проглеждане. Разчистване. На пътя пред мен. Повече НЕ бива да се виждам с ТОЗИ човек. И да се отдавам и да го допусна толкова близко до себе си.

Старата песен на нов глас… предколедно

Старата песен на нов глас или да си задам риторичния въпрос: „Що се хабя?“. С отговор : „Щото ми пука“ или – „Щото искам да ми пука“.