За една отпуска, след която не се чувствам отпочинала…

Ето… минаха прословутите 23 дни, които очаквах цяла година.

Да замина, да се махна.

Не е кой знае колко оптимистично, но не е и това е идеята.

Днес мисля да разкажа за нещата, които „събориха“ лятото ми и не го направиха такова, каквото трябваше да бъде.. приятно и скучно – до толкова,че да искам да се прибера тук. Но аз не исках да се прибера, може би в едни 3-4 дни бях в онова спокойно море, в което се бе превърнало това при Бяла. Но за това може би ще пиша довечера.. защото искам последният пост, в който говоря за тазгодишната ми лятна почивка да е по-позитивен, по-топъл и да покажа онези хубави неща, заради които няма да кажа, че времето прекарано извън Казанлък е било напразно.

Тазгодишното ни лято на мен и на Теди беше много разнообразно и шантаво. Както зеа мен, така и за нея. Всяка от нас си имаше своите моменти, вярвам, че нейните определено бяха по-положителни от моите, защото се запозна с брат си и дядо си и се скъса да се люлее на всевъзможни люлки и блъскащи колички. Имаше много игри с деца, както и не ме ядоса нито един път.

Обаче за мен.. Как мина лятото.

Бях първо на гости на едно моя бивша състудентка и съквартирантка, с която не сме били заедно от 10 и повече години.. така за повече време. И това, което се случи за мен лично беше културен шок. Културен шок, тъй като тъй да се каже ми дойде множко положителната промяна в нея. Всичко беше супер, но аз в един момент някак ми дойде много.. Все едно в мен се бореше онова лапе, което бях от преди две години и си търсеше дружката и в същото време вече нито аз, нито тя бяхме лапета. И двете с по едно дете, и двете родители и ще ми се да го вярвам – отговорни хора. Може би след това гостуване  ми стана ясно колко сме пораснали и някак ореолчето ни не е така силно каквото беше. Аз не правя изключение. Това са нормални неща, но това не ми попречи да изпитам невероятна носталгия по това, което бяхме. И ми се доплака.. доплака ми се още с пристигането ми у тях… Усещането е доста хахаво, не мога да кажа, че е лошо, но не е и приятно. Осъзнаването, че нещо хубаво е вече минало. Сякаш се разделих окончателно с онова време, за да приема сегашното. Не е лошо, ама пак ми е мъчно и в момента също. Как да е.. окопитих се.

След това ми се случи вторият удар. Що ли тъй се впечатлих, може би щото все още вярвам и възлагам някакви надежди на хората, може би щото една част от мен все още е наивна и смята, че някой като и говори мазно и уж разбиращо наистина го мисли. Но когато трябва да покаже и една елементарна част от нещата, които пише в продължение на повече от 7 години се крие в мишата си дупка, заявявйки ми, че „семейството ни по една или друга причина стана затворено с времето“.

Моля?! Я пак!

Вдъхновявала съм била .. ай беги.

Много ми е интересно как хората си създават за пред хората някакъв идеален живот от приказките, споделят из интернет снимки, разкази, случки, интересуват се от другите, ама когато човекът се изтъпанчи пред тях от плът и кръв, загубват ума и дума и им се ще да върнат думите си назад, оправдавайки се, че семейството им било затворено.

Ай сиктир!

Тъй тъй, Люба, ако още ми четеш блога, ако обичаш и ти напусни с всичките си мили изказвания, загрижености и така нататък. За седемте години, от както те познавам виртуално мислех, или поне ти ми бе създала усещането, че съм поне малка част от семейството ти, бях възприела децата ти за и мои, мъките ти за мои също! Прости ми! Наистина, прости ми.. това вече няма да се повтори.

Извинявам се за отклонението. Та пристигам аз в Бяла като предварително по едната случайност научавам, че едно от лицата, с които контактувам чрез блога се намира там със семейството си. Преди да отида оставих на лицето телефона си с надеждата да ми звънне докато съм там и да се разберем за по едно кафе да се видим. Поне. Но не би. Защото Дядо Боже си знае работата и му благодаря от все сърце и душа, че  направи всичко възможно да се видим с тая особа, за да ми отвори очите за „затвореното й семейство“. Защотно с въпросното лице, на което оставих телефона си се оказахме настанени за лятната си почивка на едно и също място в съседни стаи в апартамент с обща кухня.  В която кухня се срещнахме.. И имахме възможност да разменим по някоя дума.

Тогава аз разбрах колко много съм се заблуждавала, ама не ми се щеше да го повярвам.

Е сега вече знам.

Онзи отгоре ни събра без да се уговаряме и всичко стана ясно.

Няколко дни бяхме „съседи“, но аз вече знаех, че ни кафе, нито приказки ще има там.. щото семейството затворено, нали.

Времето беше топло, морето бурно. Твърде често през тия дни си мислех за „съседите си“ и това не ми даваше мира. Не смех да изляза от стаята като чуя стъпки да не би да е някой от тях, че да не им разваля рахатя. Добре че по-късно ме преместиха в друга стая и там вече се поуспокоих.

Какво се случи после – в следващия пост…

Днес просто исках да оставя лайната да плуват и да не ми тежат.

Иначе… няма да спра да вдъхновявам както себе си, така и Теди. Не само виртуално и зад компютъра…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: