Джулая

Сега е утре.. а утре е днес. Ела.. ела да си поговорим още веднъж.. Защо всеки път ми се струва, че ще ни е за последно? И защо постоянно се хващам за теб като удавник за сламка…

Хрумна ми това изтрито, но толкова реално сравнение.. защото за удавника сламката е спасителният пояс към отвъдното… Защото човек успее ли да се спаси от отвъдното… Всъщност не се спасява, той живее за втори път поне и животът и съдбата му се променят тотално.

Например, когато те срещнах аз теб… преминах в отвъдното.

Не успях да се спася, а и не виждах защо да се опитвам да го правя.. и от какво всъщност се спасявах? Дали може някой да ми отговори на този въпрос. Все питам, където не ми е работа…

А останалите? Когато ги питам, те не се ли питат… никой не си признава и отклонява темата.

Омръзна ми от толкова лъжи и загадки, писва ми от тези трудности, които самите ние си създаваме. Писна ми от червеите, които ме ядат постоянно. Мисля днес да излезна и да не ги забелязвам.. да обърна внимание на другите забележими неща, които толкова рядко забелязвам, но ги усещам…

– Разбирам те.. Прости ми, че преди не ти повярвах и бях на другия лагер. Така ми се струваше много по-лесно и поносимо.. това с живота…

– А сега как мислиш? Защото на мен не ми се вярва толкова, че ме разбираш.. сигурно пак искаш да си поиграеш с мен и после всички да ми се смеете.. както правехте като деца.

– Пропускаш, че вече не сме деца.

– Не знам, аз съм дете. Значи наистина не разбираш… поне се опитваш. Струва ли си да се занимавам с теб?

– За каква се мислиш? Нима за единствена и неповторима?

– А ти за коя се мислиш?

– Аз ли? Аз все още мисля, че съм ти приятелка, все още мисля, че няма защо да се измъчваш така. Все още мисля, че си удавник и не си се спасила, а си на път да потънеш. Преди все казваше, че децата са най-важни…

– Но не бива да жертвам живота си за тях.. такава жертва е неоправдана, както за тях, така и за мен.

– Но ти обичаш мъжа си, обичаш го! Погледни се в огледалото и виж очите си.. Не знам какво те е накацало, че реши да зарежеш всичко! Погледни и него за Бога! Погледни го как се е оплел и не знае какво да направи… как иска да те задържи и не знае как , защото не го допускаш до себе си… Не ме гледай така и ти. Двамата сте ми приятели, израснахме заедно и не искам да ви гледам да страдате така. Вярно, че и той е пропуснал да забележи какво става с теб… Знам, че тези неща не можеш да ги простиш и не ти минават, само стават по-дълбоки. Той ми каза, че иска да го обичаш и знае, че можеш да му покажеш още много неща. Иска да разбереш, че и той те обича и не е толкова скучен и досаден, както си го заклеймила. Сърцето го боли и не знае какво да прави…. Проблемите го засипват покрай развода ви и не знае какво да каже на децата, които ти преди боготвореше, а сега смяташ за врагове и пречки по пътя за щастието си…

– За това ли дойде? Той ли те прати?

– Не се наложи. Понякога си избиваш егоизма за години напред и изригваш… така и не се научи да се разтоварваш и виж до къде стигаш… ще провалиш това, което си постигнала….

– Не си права. Няма да го проваля, а ще създам нови години и нови неща, които…

– Без да си довършила тези ли? Това са децата ти. Ти имаше прекрасни родители, винаги си го твърдяла. Защо искаш да бъдеш майка, която няма да е прекрасна за децата си и ще ги нарани? Защо искаш децата ти да се страхуват като станат възрастни и да се опитват да не са като теб… Добре че са на лагер и не знаят какво става тук. Кой знае какви травми щеше де им нанесеш!

– Ако си дошла за…

– Ми да! За това дойдох, за да те накарам да спреш да търсиш под вола магаре! И.. всъщност не дойдох дори за това. Дъщеря ти…

– Какво за нея?! – напрежение се долови в гласа й.

– Обадили се у вас, че паднала от някакво дърво. Мъжът ти ме повика, защото, когато искал да ти се обади, си прекъсвала връзката. Плака, той твоя великия мъж, също като едно време, когато му скъса прашката. Нима не помниш, че и ти беше жестока? Както си и сега!

– Не ме интересува! Как е детето ми!

– А.. сети се значи за него…. отивай у вас, след малко Павел заминава, побъркал се е от притеснение и е решен да отиде дори и без теб, колкото и да го боли. Какво, осафиряса ли се?

– Закарай ме до вкъщи!

– Добре, да тръгваме!

Пред къщата го видяха. Посърнал и притеснен… Много повече отколко за прашката едно време. Тя изтича към него и спря като закована, а колата на приятелката й зад тях замина. Не смееше нищо да му каже…

И той също.

Искаше да го попита как е дъщеря им и какво точно е станало.. но се чувстваше виновна.. ужасно виновна.

Павел се качи при нея в колата  и потегли мълчаливо. Очите му се замъгляваха от сподавени сълзи. Но не само той бе задавен…

Караше мълчаливо. Тя почувства, че разговорът, който се водеше в момента е като онези.. от едно време.. а прегръдките и целувките, по-горещи от всякога. И двамата плачеха, попивайки солените капки.

В този момент отново станаха приятели.. за винаги, както си бяха обещали едно време пред скъсаната прашка.. тя, той и приятелката им…

Но детето им… какво ли става с него. Сърцето й се късаше от притеснение.

Бързо стигнаха до морето и базата, където децата им почиваха. На портала попитаха за тях … в бързината не знаеха, кое точно е пострадалото…

На вратата на стаята, където казаха, че е детето се спряха и се спогледаха. Тя се хвана здраво за показалеца му и го стисна, а той се загледа в ръката й.. не носеше халката…

Тя също се загледа в ръката му… и той не носеше халка.

Сърцето им ги заболя… но се сетиха за детето.

В този миг вратата се отвори…

– Изненадааааааа!!! – две момиченца в хор викнаха  – Честита 10 – та годишнина, мили мамо и тате!

Едно момченце стана с кадифена възглавничка в ръце, върху която седяха две златни халки. Родителите се спогледаха и не знаеха какво да кажат. Бяха забравили.

– Елате, златнички.. как само ни изплашихте! – тя го погледна.

Момиченцата застанаха от двете им страни, докато таткото слагаше халката на мама и докато мама слагаше халката на татко.

– Добре че дойдохте… Нали знаете, че никога не изпускаме годишнината ви! Я кажете вие двамата с какво се занимавахте, че забравихте за този дееееен? Отървахте се от нас, ах вие, палавници такива. – весел смях избухна.

Майка им каза:

– После ще си поговоря с вас двечките и за това как ме уплашихте… как ни уплашихте. А ти – посочи Павел – не стой като застрелян, ами ела насам.

– Мамо, тате… учителките ни помогнаха. Ето още един подарък.

Подадоха им една двуместна палатка и карта с компас.

– Вие изберете къде да идете. Освен това утре е първи юли… – дяволито се спогледаха децата. Не се тревожете за нас, ще се видим след седмица в къщи, нали?

– Естествено, ще ви поканим на десетата си сватба, къде без вас!

Двамата излязоха от лагера…. Подкараха колата към една автомотокъща, замениха я за мотор… от онези, старите и раздрънканите, с които преди десет години отпразнуваха своя Джулай като мъж и жена.

Качиха се на мотора и с китарата, която отдавна не бе свирила отидоха на плажа.

Вече се мръкваше.

Вечерта настъпи, а с нея старите спомени… и новите, които се сбъдваха.

Никой не помнеше какво се случи преди ден, никой не разбра това с тях ли стана, или бе предупреждение…

На сутринта се протегна в леглото и се стресна от току що отминалия сън.

– Какво има?

– Павле! Сънувах ни! Ще имаме две дъщери и много ще ги обичаме и аз ще направя много глупости и ще …. Ще продължа да те обичам докато ме има!

август, 2006г.

Пловдив

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: