Писането, дами и господа!

Радвам се, че все още някой наминава наоколо, така някак си знам, че това не е съвсем пусто място, макар и случайни минувачи да са тези, които проверяват пиша ли, или не. Всъщност писането, дами и господа, отиде в девета глуха. Не помня кога погледнах в себе си, не помня кога наистина създадох нещо свързано с писане, с мен, с нищене на политики, с изливане на сърце, душа и философстване. Не само, че спрях да пиша, но и спрях да си говоря и контактувам с когото и да е. Почнах да прекрачвам от ден в ден, да препускам и да подскачам и ми е едно хем малко празно, хем в същото време все едно плувам през някакво море и околните са нещо като риби мятащи се в различни посоки, докато аз уж плувам все напред и в същото време не се движа.

Но дните си минават Теди расте, аз раста също.. къде побелявам, къде не.. ето.. минаха пет месеца от как за последно писах тук. И не че не ми се минавало през ум, не че не съм се сещала.. но просто не отделях или не намирах време. Дори и в момента ми е малко странно че пиша, а в интерес на истината кой ти е предполагал, че ще спра за пиша, или че няма да имам това желание.

Е.. работата ме ограбва, взима ми наистина много, без да ми да ми дава кой знае какво в замяна.. освен, че ме бута дори и да не искам, дори и на сън напред.

Нямам време да се отчаям, нямам време да се огледам, самосъжаля или да си ровичкам из вътрешностите, както на всички е ясно, че правя от години.

Имаше момент , когато бях вдъхновена от това да пиша, да се занимавам с литература и това за съжаление вече ми се струва.. не знам. Сякаш това бях и съвсем не аз. Занимаваше ми се с литература.. но сега покрай работата се срещам с толкова пишещи хора – със самочувствие, че могат, а всъщност празни.. И обратното също. Има хаос от пишещи и някак такива държащи да издадат книга и в същото време да не я споделят публично със своите евентуални читатели. Такива, които пишат за себе си, съкровени неща и в същото време са принудени да се рекламират, да изваждат на показ личността и за това разни разчувствани бабички да им ръкопляскат.. или аз дето даже не ги знам кои са, какви са.. да ги слушам, да поровя за тях в нета и да драсна нещо за тяхния евентуално годишен труд. Те ще ми се зарадват на написаното, ще се радват, че са „забелязани“.. но всъщност така ли е. Аз виждам толкова неща и гледни точки сега.. и де да знам.. много е илюзорно, лишено от смисъл всичко.

И специално покрай писането толкова пишещи хора се навъдиха, на фона на толкова нечетящи.

Дори и да има четящи, те някак се чудят кой път да хванат. Освен всичко покрай работата ми видях хора с много талант, който не заслужават.

Хора, които нямат сърце, а пишат за сърце и душа.

И докато четеш направо би им повярвал, би се разчувствал..

Ето ти още един парадокс.

Пишеш за чувства, изучил си ги с точките и запетайките, рисуваш ги прекрасно, а ти самият отвътре си кух и всичко това е проклет бизнес, всичко това е да се покажеш пред една шепа хора, да извикаш една шепа журналя, да ги погледнеш от високо и да им кажеш колко си велик и как никой не може да се мери с теб.

Е, дами и господа.. аз такова творчество не разбирам.

Дори и да е вярна приказката, че не бива да свързваме принципно един добър актьор, който е перфектен в дадена роля с това какъв е в живота. Ако изкуството само по себе си е изкуство..

За мен лично е важно да знам, че човекът, който рисува капещо сърце лично го е изстрадал и тази болка по някакъв начин го е извисила. Другото е подигравка, подигравка към мен като евентуален читател и към всички останали, които ще лягат и заспиват с книга, излязла от главата на някакъв болен, мазен, ехиден тъпанар, който ще се бие в гърдите колко е велик.

Гадно е.

Грозно е.

И боли.

И не е справедливо изкуството и талантът да пишеш, говориш и да пръскаш чар да попадат в мръсни ръце. Не знам дали на мен лично писането за това ми куца, моето собствено. В един момент се почувствах някак омърсена от всичко, което видях и продължавам да виждам. Освен всичко и аз съм една от тези, които са влюбени в себе си и във величието си. В мен започна да се заражда и едно съмнение дали наистина е така. Гледам разни хора, които са минали през живота ми, с техните семейства, с техните щастливи семейства и щапъкащи деца и се питам.. къде сбърках.. наистина.

Аз къде сбърках?

Нима грешката е била в мен.. защото те успяха, продължиха и са щастливи.. докато аз… Не, не че не съм успяла и не съм щастлива. Имам дъщеря си, тя расте хубав и интересен човек и ме обича.. Дано и за напред е така. Но някак това с връзките и искането на още деца вече е в девета глуха. Дори и в работата си не се запознавам с нови хора. Вече се запознавам с все по-малко хора, не говоря с никого, освен със сестрите ми.. или с Явор.. кото идва тук 1-2 годишно.. и добре че ги има и тия хора. И какво.. мета чистя, мета чистя, и в един момента не остана никой. Намирам си задачи, работя, майсторя разни неща, гледам да пътувам, когато мога. Не съм имала лоши изминали месеци.. но в един момент ми е самотно. Не много. Малко. И така.. това бил живота. Освен всичко все по-трудно ми става да контактувам с някого, да говоря с някого ей тъй лично. Не отгоре – отгоре.

Иначе съм си все същата бъбривка.

Обичам бирата, природата, да карам колело, да се лигавя, въпреки 33-те си години.

Advertisements

2 Responses to Писането, дами и господа!

  1. Анонимен каза:

    Е, не само случайни минувачи проверяват дали пишеш…… има и не случайни 🙂

  2. keklanka каза:

    М… това може само да ме радва…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: