Познавам шефа ти. Освен да ви запозная два пъти?

1

 

На всеки се е случвало по време на практиката си като работник, служител във фирма, продавач консултант или за каквато и професия да се сетите –  да си има шеф. Все някой е над него, все някой е шеф на някого, а често хора, които не са ничии шефове, смятат, че познават всички шефове и щом ги познават (често на ниво само имена), смятат, че са им шефове, тоест шефове на шефове. Да не говорим, че често не са уважавани изобщо от хората, които се бият в гърдите „че познават” или „че са им приятели” или че техният глас представлява авторитет.

Понякога такива индивиди до толкова започват да си вярват, че фантазията и вярата в собствените възможности достига до невъзможни за останалите висоти. А висотите на човешката простотия и неизживяна мания за величие са безгранични. Особено на ония, които никога не са били велики, които винаги са били мачкани и които – понякога да си кажем честно – напълно си го заслужават. Интересна е и глупавата логика, с която мнозинството от хората смята, че тъй като са да речем клиенти, изправени пред някой, който е на работното си място и не може да се оттегли от него, то даден служител е  длъжен и да ги слуша и търпи. Истинският професионалист обаче ще си свърши работа и без „Аз познавам шефа ти” – толкова прекрасна и никога изтъркала се реплика. По всяко време, на всяко място, все ще се намери някой, който да ти се изпречи пред очите и мазно-мазно да ти отправи възтънкото си предупреждение.

И сега какво? Голям праз! И аз познавам шефа ти. Ако щеш и арменския поп познавай. Какво от това?

Истинските опасности обаче идват от онези, които наистина познават шефа ти, които не те карат да му изпращаш поздрави. Истинските опасности са от онези, мълчаливите познавачи на шефа ти. А ония другите какво? Хвърлят плюнки.

Наскоро ми се случи случка лично на мен. Точно такава случка тип „познавам шефа ти”. Случвала ми се е и преди, но е доста дразнещо и изнервящо да ти се изтипоса някой световно неизвестен с идеята, че е много важен. Една вметка – почне ли човек да се взима на сериозно, да вири нос и така нататък, поради факта, че е свършил нещо – пиши го бегало. А още по-грозно е, за да привлече нечие медийно внимание, да се опитва тънко-тънко да заплашва и да отправя предупреждения. Унизително е за всички, грозно е и меко казано дразнещо. Заради такива моменти ми се иска да си пазя една бейзболна бухалка изпод редакционното бюро и ей тъй да пробвам – работи ли . Това в кръга на шегата естествено. Не може разни плюнки да идват и да те цапат с присъствието си. Всеки човек се опитва по някакъв начин да работи, да изпълнява служебните си задължения коректно, но когато ми се приложи сила, още по-зле – псевдо сила, тогава стой та гледай. Ето един мъничък пример за това колко много са изпаднали хората и продължават да се извисяват в собствената си глупост, неудовлетвореност и нищожност. Човек е велик не само по това, което мисли за самия себе си. Естествено самочувствието, самооценката са много важни, но не и когато се израждат в долу описаната случка.

Непознат ми изпрати покана за приятелство във фейсбук. При което аз:
„Здрасти, случайна ли е поканата?”

Това е една друга тема как разни познати и непознати хора и персони пращат за щяло и за нещяло покани за това или за онова.  Тъй като моят „поканвач” тъй и не каза каква е причината, че ме потърси, за всеки случай го попитах. Отговори ми се така:

„Няма нищо случайно в мен! Трябва ли???”

Още, когато човек види наличието на тоооолкова много препинателни,  значи е добре да му светне червената лампичка, за това което евентуално се задава. Червената лампичка, за това което ще му се сервира. На тепсия. При такъв отговор лично аз си помислих, че това е поредното куку, дето е намерило нещо интересно в профилната ми снимка (примерно). Стиснах зъби и реших бавно и тихичко да оставя кълбенцето да се развие, за това и отговорих кротко, въпреки че в душата ми вече беше почнала да се надига лека буря.
„Не те познавам и за това се учудих.”

В отговор направо ми се изкрещя:

„Не ме познаваш???”

Айде, викам си, работата стана дебела. Грехът ми стана явен – не Го познавам човека. Как е възможно да не го познавам?

Човек познава тези, които иска да познава, понякога дори и обща култура няма, все едно да питаш някой китаец дошъл в Казанлък чувал ли е за местния калайджия или обущар.

Как аджеба аз не познавам калайджията? А? – реторичен въпрос. Леко издразнено на свой ред питам:
„Че от къде да те познавам?”

Е в онзи момент наистина  съжалявах, че не можех да видя лицето на човека, тъй като си представях надут, червен домат, дето става все по-червен и по-червен от яд, бяс и собствена неудовлетвореност, че не е постигнал величието, което иска – а именно да го познават всички и всеки. И тия, дето като не са постигнали каквото са искали, се чувстват ужасно прецакани, имат чувството, че всеки се подиграва на неосъществената им мания за величие и си отмъщават. Само дето всичко това става в главата им. Те си рисуват сценария, те играят в него. И понякога сценарият е с неочакван край. Мдам. Човекът продължи:
„Ти не си чувала за (името му – говорейки за себе си в трето лице) ли?”

 Айде.. подписах си присъдата сама. С автогола, който си вкарах. Какво престъпление! Не съм чувала за еди си кой си. Тъй като съм сравнително нова в тоя град и ми е супер интересно как „известните” местни звезди вирят едни носове, ум да ти зайде.  Напомнят ми за една случка, когато бях в Брюксел по работа. Вървим си ние с още колеги из една известна улица в града и минаваме покрай един хотел. Там спира кола и от нея слиза напет младеж с фрак. Един такъв опъчен, накокошинен, напет, дето се вика – голям човек. Брех!

Учудих се, тъй като там обикновено хората не се големееха, там не видях никой да се „фръцка”, всички бяха някак естествени. Реших да не се спирам много на този факт, когато погледът ми попадна на номера на колата – българска регистрация. Та ясна е тя.  Тъй и моят човек, дето сам се гледа от страни и сам се възхищава на особата си.  То не е малка работа да се видиш по телевизията за твоите 5-минути слава. Ама е глупаво да си мислиш, че всеки го интересува, или всеки по това време ще е гледал твоите 5-минути слава, или на всеки би му пукало какво ти си постигнал. Хора всякакви. Не че нещо не е важно, просто не за всеки е важно. Както и да е. Случката, която разказвам приключи така:

Поздрави на шефката ти от мен.

Можеш и сам да я поздравиш, имаш й координатите. – отговарям.

О, да…
Това е само един от примерите, с които се сблъскваме ежедневно. Зная, че е невъзможно и все пак си задавам ненужните въпроси що няма начин на тия хора да им се обясни, че не това  начинът да привлечеш вниманието. Че има смисъл и то много голям в поговорката:

„На сила хубост не става”. 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: