Все по-малко

Все по-малко имам възможност да пиша тук.

През седмицата след работа единствено искам да си початя с някой.. навярно.

Но избягвам всичко свързано с писане.

Може би от това ще пострада писането ми?! Не зная.Покрай работата въпреки , че там не пиша, а редактирам.. някак си и писането, това моето си, това идващо от мен, ми липсва. Наистина ужасно много. Вече е събота.. и съм пред компютъра, когато трябва да поработя, когато крада от работата си, но просто сърце не ми дава да си подмина блога, сърце не ми дава.

Искам  поне една публикация да направя.. поне веднъж седмично.. а навярно и утре.

Искам поне веднъж седмично да стана след 6 сутринта, поне веднъж седмично да мързелувам през целия ден, поне веднъж седмично да остана някак насаме със себе си, с Теди също.. да мога да се огледам за случващото се, а не само за елементите му.

Животът препуска, изнизват се седмица след седмица, ден след ден, които потъват сякаш в бездънната касичка на времето. А когато се обърна назад.. не виждам нищо съществено. И в същото време.. имам нова звезда на Интернет-небосклона, звезда, дето се чудя как да я разконспирирам. До края на миналата година имах друга звезда, която беше почти перфектна.. чудех се от къде се пръкна.. но както се пръкна изведнъж, изненадващо, горещо – припламна и най-тъпо.. изгасна.

Не зная как се случи, но не ме и интересува вече, това е едно от нещата, които си изградих с времето. Да се отдавам, да се раздавам.. и уж всичко е истинско, сърцебръкващо, но в следващия момент го изтръгвам – естествено предизвикано.  Така го изтръгвам все едно с най-малките му коренчета откъсвам цели отрязъци от време. от моето изгубено – или не съвсем време.

Преди време вярвах,че хората, които си обичал, но са ти причинили болка не бива съвсем да се изтриват . Вярвах, че хубавите мигове преживени заедно, мигове, в които и двете духчета са се срещнали, мигове, в които и двамата сте били щастливи – не може никой да ги вземе, дори и ние самите. Не може никой да ги оцапа.. дори и да са се оказали лъжа. Имам предвид, че няма как да се отнеме едно щастие, което е в миналото. Можеш да отнемеш следващото в дадено направление, може да му сложиш точката, но това, което е минало не може да се вземе.

Напоследък обаче усещам как аз сама се самоизяждам и ограбвам.

Да.. определено така ми е много по-лесно, така въпреки не-цялостта си, някак продължавам да живея.

Всеки път отново.. и всеки път отначало.

Станала съм ужасно мнителна и недоверчива – а уж минавам за наивник. Имам супер висока и същевременно ниско самооценка. Когато някой ме забележи въпреки невидимостта си, в която вярвам и на която често се ядосвам, съм готова да му дам неща в награда, която той обикновено изобщо не заслужава.. Сякаш голяма пък работа като е видял тъжните ми очи, или усмихнатата ми уста. Но хората забелязват теб, мен, нас.. забелязват ни докато шарят очите им, докато откъснат цветето. Но при вида на листните въшки, скрити във венчелистчетата –  с погнуса го захвърлят.

И аз го правя.

И аз се научих да го правя.

Някак да не ми пука, поне не постоянно. Това провокирам и у околните – светна, светна, та угасна.

Освен това след едни благоевградски и калоферски преживелици не ща да погледна мъж, пък в същото време все на там се бутам, дори подсъзнателно си изсипвам сметанката от кафето е те в тая форма. С всичката си наивност реших,че е станало случайно.. Случайно да.. но аз съм го направила. Що ли:)

Изображение

Снимката е от миналата неделя. През изминалата седмица дните ми минаха през един окастрен чинар, породил наистина много въпроси. От една страна се озорих докато си напиша материала, че да има „вид“, от друга страна се замислих за горкото дърво, което изобщо се е появило благодарение на една система. И наистина, когато е в апогея си – бива най-безмилостно и жестоко окастрено. Защото пречи на съседната сграда, защото някой паралийко си е платил да не му Загрозяват „рекламата“ на магазина за дрехи втора употреба.

1-IMG_0022

 

 

 

 

 

 

 

 

Измиляха ми и възрастните хора. Измиля ми човекът по-долу, който направо изплака: „Отрежете ми ръцете и чакайте да ми пораснат“, думи казани по повод идеята,че дървото изглежда по този начин, защото го „подмладявали“. Без да навлизам в много теория, въпросното дърво е от такъв вид, че окастрянето му вероятно ще го умъртви.

Човекът на  снимката е засял дървото, преди да се превърне в немощен безпомощен старец. Но аз.. чисто по журналистически – не можах да се спра, не можах да се замисля какво всъщност се случва. Защото трябваше да пиша. Щото трябваше да внимавам и да не засегна нечии шибани интереси. Аз като журналист човек трябваше да мисля за диктофони, цитати и записи.

 

1-IMG_0020

 

 

 

 

 

 

 

 

Миналата седмица измина и в едни 5 минути, когато трябваше да отразя една изложба. Всъщност отразих откриването й, хората дошли да поздравят художника – и само една малка част от картините, които успяха да протегнат топли ръце, да ме завлекат при тях – и да ми се покажат. Всяка казваше нещо.

Но аз се спрях пред тази:

1-IMG_0068

 

 

 

 

 

 

Името й е  „Мома“ и е на художника Антон Радулов. Отново отразени картини без всъщност да съм ги отразила наистина.

А писането…

Ако някой само знаеше как ми липсва писането във времето, когато уж пиша…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: