Брюксел, или Кекла по Европата

Разбрали или не, явно това ще е моят прочит на Брюксел и това как се оказах там.

На рождения си ден научих,че на 12 ноември летя за Белгия. По работа. По новата ми работа като журналист в един от регионалните вестници в града ми. Тъй като денят беше прекалено емоционален, нямах кой знае колко време да се захласвам или настройвам. Всичко стана бързо, мълниеносно и наситено с много емоции. Всякакви емоции. Първо малко предистория, странична и същевременно не толкова. Относно работата ми, тази, която вече е в миналото. На втория ден, в който аз си знам,че съм в отпуска, разбирам,че  документите ми не са придвижени и фактически не съм в отпуска. Вбесих се супер много, защото нямаше никакво време за реагиране или нещо такова. отделно ми бяха забавили заплатата с 10 дни. Времето  за пътуването и подготовката за Белгия, бе разчетено с точките и запетайките.  Бях си отделила един единствен ден  да „подготвям“  багажи и важни неща, които да взема в себе си. Та теглих едни хубави майни и си хванах шапката. Животът не се свършва и има оправия. Не съм сама, имам хора зад гърба си, та дори и нещата да не се стекоха още от самото начало по най-добрия начин, това нямаше как да ме спре. Както и това,че заминах за Брюксел съвсем нелегално и в нарушение на закона – тоест чупих се от работа въпреки,че не ми разписаха „пътния лист“. Та.. последните дни преди да замина имахме  пререкания и с още един човек, на когото държа, което допълнително влоши настроението ми преди заминаване. В последния момент и Димитраки се вясна в Интернет и се разбрахме да се видим преди полета ми. Не сме изпадали в подробности, той дори не знаеше, че ще летя, мислеше,че ще посрещам някого. Хванах влака аз за София, вторник на 12 ноември. Носех си лаптопа с идеята да допиша един материал, което се и случи докато пътувах. Времето мина много бързо и след слизането от влака побързах да потърся Интернет и да изпратя материала във вестника. След това с леееко притеснение тръгнах да търся спирка и разписание, което да ме докара до хотел „Плиска“, па от там да търся транспорт за Терминал 2 на Летище София. Там имах среща и с Димитраки, който не бях виждала и чувала комай от декември миналата година. Дори бях забравила,че той фактически работи на летището. Малко бях резервирана относно тази среща, тъй като се поотчуждихме. Малко бях раздразнена дори, не бях сигурна искам ли да го видя и в същото време бях. Няма как да ида в София и да не го видя, въпреки че с него се оказа нещо, което не знам добро ли е, или не е. След като се видяхме първия път,  писането ни се промени и почти изчезна. Харесахме се много, но сякаш единствената възможна комуникация, дори и с пауза година, се оказа живата. Та.. не ни трябваше много време преди да се „намерим“ отново и да се прегърнем като приятели, отдавна изгубени и същевременно всеки път били заедно. Аз сякаш още не осъзнавах какво ми се случва, а и сега сякаш ми е трудно да осъзная,че бях един от 15-те регионални журналисти изпратени да отразяват информационната кампания на Европейския парламент, свързана с изборите до година. Ама за това после. Срещата с Димитраки измина много добре и много близко, в смисъл духчетата ни се срещнаха, не го видях в най-добрата му форма, но се радвах,че не се скри от мен и ме допусна. Постоянно изпитвах желание да си го гушна и да го успокоя някак, да му предам малко положителна енергия и вяра както и той е правил за мен в някои мои кофти моменти. Мисля,че до някъде успях да го откъсна от проблемите, с които се беше обградил, успях и да си го настискам за няколко минути докато се разхождахме из летището и разговаряхме. На мен по едно време ми стана и малко тъжно, щото специално за него ми е било кофти,че по такъв начин изчезна от живота ми. Но се успокоих.. не останахме много време там, но беше достатъчно някак. Доста силен момент беше, когато си взимахме довиждане, стана нещо, което много ме изненада, мисля,че изненада и него 🙂 По-скоро се почувства нещо, което мина и замина. Аз още тогава знаех,че няма място нито у мен, нито у него за разни такива тоци. Признавам си,че по време не престоя ми в Брюксел с учудване се сещах за тия моменти, тъй като бяха изненада и за самата мен, но в същото време си давах сметка за други едни неща, които ме чакаха в България. Неща, които са много важни и задължителни да се случат в бъдещето. Така или иначе не се оставих да се „отнеса“ нито за едното, нито за другото. Явно успях да се науча да не мисля за неродени Гаргалчовци. А и нека да си го кажем. Времето беше различно. Предстояха ми два съвсем различни дни от тия, в които битувам от години. Предстояха ми срещи с хора, които не познавах, хора на които по стечение на обстоятелствата не съм сигурна какво впечатление направих, но хора с които си допаднах, особено с две моми от тях. Имам предвид останалите журналисти. Преди полета се намерихме някак с тях, аз бях малко притеснена, тъй като положението ми във вестника е малко плаващо и не ми се коментираха въпроси относно работата ми, докато в същото време това беше единственото общо между мен и останалите колеги. Да започна първо с полета. Дойде време да минаваме през разните устройства, рентгени, скенери.. и като ме накараха да си събуя ботушите.. и аз си казвам:

„Мааале, каква съм патка, как не се сетих за това?! Как може първото впечатление за мен да бъде скъсан чорапогащник!“

Супер неловко ми стана, тъй като имах две дупки на чорапогащника, които бяха скрити под ботуша 🙂 Но срам не срам, бързо бързо ги събух и нахлузих едни калцуни, като предполагах,че никой няма да се интересува от краката ми, за да види точно това, което ме тревожеше 🙂 Стори ми се излишно изнервящо и досадно да си измъкна компа от раницата, както  и всякаква електроника, щото после прибирането трябва да е бързо и припряно. Пък аз както не го обичам това… Как да е, дойде време да застенем „от другата страна“ и да чакаме да ни извикат за полета. Постояхме в едно кафе, където едно кафе струваше 4 кинта. Една колежка дойде да ме заговори, от къде съм ме пита. И ето,че подаръка на Хриси ми помогна много в тоя момент! Защото не се разделих през цялото време с медальона на Багатур. Та колежката ми видя медальона и се прехласна, оказа се, че познавала Явор Гънчев и разговорът ни премина вместо от журналистическа страна, към багатурите. Това както се знае е една твърде позната тема за мен, в която се чувствам в свои води 🙂 Не се бях сетила за това до този момент, но ето още едно прекрасно доказателство как тия подаръчета, които получих от него ми помагат по някакъв начин. Лека полека се вписах в колектива. Хубавото при журналистите е,че са толкова отворени, та няма как да се получи аутсадерство, общуването е някак свободно и отворено. Аз вече значително по-спокойна, дори и с градския се сдуших за мъничко, с него по-късно се оказахме един до друг в самолета.  Преди да се качим обаче, стана нещо, което ми направи кофти впечатление. Натовариха ни като някакви лагерници в едни неудобни автобуси, правостоящи доста имаше, имаше и малки бебенца в колички, някакво неудобно. Но от друга страна беше добре, щото така се запознах с едно момиче, с което по-късно се сдушихме до такава степен, та не можехме да се отлепим за дълго една от друга.

Полетът.

Предполагах, че самото излитане, за което бях чувала какви ли не впечатления и асоциации ще ми прилича на усещане при издигане на виенско колело. Не съм особен фен на виенските колела, тъй като малко ми разбунват стомаха. Излитането беше точно такова, но може би една идея по-хубаво. Не че съм очаквала нещо кой знае какво. Сякаш самият полет беше по-интересен от гледна точка на това, което виждах през прозореца. По-долната снимка не е авторска, но гледките, които се откриваха пред очите ми от високо в нощното небе бяха горе долу като тази :Image

Почувствах се като Питър Пан, това бяха основните ми усещания и асоциации. В съзнанието ми изникваха анимационни картинки от полета на Питър Пан и Уенди над градовете в небето. Гледах захласнато километри под себе си по колко  интересен начин бяха организирани светлините на градовете, над които летяхме. Бяха така цветни и сякаш звездите не бяха  в небето, а долу на земята. Дори видях съзвездия, нови съзвездия, за които не пише в книгите по астрономия 🙂 Полетът продължи два часа и 20 минути, които не ми се видяха особено тежки. Интересни ми бяха демонстрациите на стюардесите по време на излитането относно инструкциите за безопасност, грациозността и сериозността, с която бяха поели задълженията си. Сервираха ни кафе, вода и някакви поумрели сандвичи, но каквито и да бяха, добре ми дойдоха. Вино и бира не ми стискаше да си взема, тъй като не се чувствах в добро обкръжение. Все още си бяхме непознати с групата от журналисти. Аз първо пътувах с колега, за който само бях чувала покрай един материал, който го направи известен в нашия регион, и който беше афектирал доста хора навремето, сред които бях и аз. Докато се усетим и кацнахме в Брюксел. Сега като пиша, чак ми е невероятно къде бях само преди две седмици. Наистина невероятно. Летището беше интересно, не зная защо. Може би защото виждах летище за втори път, може би защото това в София почти не го забелязах, тъй като гледах Димитраки и бях заета с факта,че пак си го почувствах близо,че времето, когато не сме имали връзка е някак в миналото.. не знам бях заета с други неща, а сега идваха нови впечатления и ново пренастройване. То настъпи много естествено, в момента,в който вече бях на територията на друга държава. То е като усещане, още с хората около теб, те излъчват такава уравновесеност, спокойствие, естественост някак. Не че някой би намерил кой знае какво интересно в летището, но там аз си харесах няколко неща,та си ги снимах:

IMG_1080 IMG_1081 IMG_1094

 

Когато излязохме от летището, попаднахме на  асфалтиран площад не много добре направен, имаше си локвички досущ като България, беше вече тъмно, към 20 и 30 часа тяхно време. Чакаше ни един топъл и уютен автобус, в който аз с радост се гмурнах, сгуших се в една седалка, опрях чело на стъклото и заразглеждах. Нощния град, тихите улици.. както се пее в песента. Докато не минахме покрай една катастрофирала кола, линейки, пожарни.. и дори там беше някак тихо и странно. Имаше носилки.. но пак беше някак тихо,все едно бях в ням филм. Колегите се разщракаха с фотоапаратите – първата новина.

А аз колега ли съм?!

С всеки изминал ден виждам,че има много неща, които не съм усещала за журналистиката, много усещания, които не съм знаела,че е възможно да носи. Все съм си мислела,че журналистиката в голяма степен е това, което правя в момента. Творчество. Но не.. не е това, защото аз тепърва навлизам в другия туп журналистика, който в голяма степен е друго. Не си извадих фотоапарата,тъй като професията не ме е погълнала все още, но ще дойде и това време. Зная. Автобусът ни спря близо до една тиха уличка, по която нямаше как да продължи. Слязохме и се запътихме към хотела. Беше ми малко странен с вратите, които се отваряха, със скулптурите, които бяха поставени във фоайето. Тук основно говорят на френски. Език, който поназнайвам, но не чак толкова. Добрече и английският не е рядкост. Раздадоха ни едни пликове, вътре с карти и разни такива неща и ни пратиха по стаите.

IMG_1301 IMG_1295 IMG_1296 IMG_1297 IMG_1291

Стаята както е вижда е двойна, но аз си се ширех сама вътре. Хвърлих багажа и след 15 минути имахме среща с останалите от тайфата, за да идем до ресторанта, където беше предвидена вечеря за нас „българските журналисти“. Докато чакахме да се съберем, аз както бях отнесена, така и се прехласнах по една колежка, която в началото не загледах толкова. Все едно виждах Кристина. Честно! Абе то остави как си приличаха, как имаха еднаква структура на тялото, еднакви цветове на косите, еднакъв начин на обличане и излъчване.. ами и от Търговище се оказа тая мома. А… викам тука има нещо гнило. Та не се сдържах и отидох при нея да й кажа,че страшно много ми напомня на една моя много добра приятелка. На мацката й стана много готино.. обаче аз стоя и я гледам и не мога да повярвам,че я виждам. А и да не забравяме, че имам афинитет към хората от този край на България. Все пак там минаха най-хубавите ми години. Та докато й бърборя как й се радвам.. споменавам, че ние не се познавахме почти, но предвид краткото време, в което бяхме заедно и с останалите се сближихме бързо. Нямаше време за пренастройване. Та говоря си аз с момичето от Търговище и се майтапя, че сега ако каже,че обича и котки.. тя ме изгледа изненадано и почна да ми говори за едно изследване, което чела, една любима нейна книга за жените като котки, при което аз еей такива очи облещих! За 30-тия ми рожден ден Кристина ми бе подарила същата тази книга 🙂 Господ си знае работата, зная,че не ни е събрал случано с нея, както и с колежката Павлина от Панагюрище. От тоя момент, още от първата ни вечер станахме нещо като тройка трите. Естествено момичето от Търговище прояви и разликите си спрямо Криска, то така и трябваше, защото въпреки всичко човек си е уникален. Тя освен всичко и ветеринар се оказа. А Павлина се оказа възпитаник на ШУ – както казах – съдба. В ресторанта ядохме някакви странни манджи:

IMG_1114

И докато се усетим, то станало 22-23часа. Стана преме да се прибираме.. С изненнада научих за една белгийска традиция, която ми се видя странна. Явно тия хора имат навик след вечеря да пият кафе. Ние го отказахме, но после се усетихме,че май сме ги обидили.. ама сега по никое време кафе – нали :). След това се прибрахме в хотела. Помня как вечерта се опитах да вляза в Интернет и да потърся един човек, който не го намерих. Въпреки че вече бях на друга територия, все пак една част от мен ме връщаше в България. Въпреки емоциите, които изпитах с Димитраки, все пак една част от мен ме теглеше и другаде. Но това е друга тема, така и така беше бегло предвид всичко около мен 🙂 Споменавам го, защото искам да натъртя на това колко им е зле нета в тая Белгия. Как не само,че често е платен , а и изобщо го няма. Дори в Европейския парламент. Може да не влязох в скайпа, което всъщност си беше идеално. Както и преди, така и сега имам нужда да се отърся от скайпа, тъй като беше започнал да заема едни такива територии, дето граничеха с наркоманията. Спах невероятно прекрасно. Супер беше,че там времето е с един час назад, тъй като се наложи да стана в 5, да се изкъпя и гримирам. Не се бях наспала въпреки това, леглата бяха толкова удобни, че как да стане човек от тях. После пък в банята как човек да излезе от нея 🙂 Облякох си уж официалните дрехи, преджобих де що ми бяха оставили кафе, изпих го.. не ми подейства много, но настроението ми бе много добро, дори и да бях сама. За пръв път почувствах колко е яко да си пуснеш българска музика в чужда държава и да танцуваш пред огледалото в непозната хотелска стая. Усещането е мнооого различно. Абе първата сутрин ми беше много, много забавно. И някак уютно докато си подскачах на музиката. Така.. неусетно стана време за закуска. Денят предполагаше да бъде интересен. Вървяхме по улиците на Брюксел, които не ме впечатлиха кой знае с какво. Гледах по тесните тротоари как торбите с боклук още не са събрани, гледах как в тоя студ хората продължават да карат колелета, ето и един, дето е с яке и с къси гащи 🙂

IMG_1121 IMG_1127

Аз пък се изтипосах насред нещо, което по някакъв необясним обясним начин ми привлече вниманието. Бившата ми колежка по-късно забеляза,че по някакъв начин си приличаме с момата на рисунката:

IMG_1141-001

И ето ни Брюкселската чета пред сградата на Европейския парламент. Знам,че отидохме там с рекламна цел, зная,че там ни доведоха с цел да популяризираме ЕС и ЕП, както и ролята им в нашия живот.. и въпреки всичко беше някак прекрасно,че съм там и съм една от 15-те от цяла България озовали се там. Малко дразнещи бяха мерките за сигурност, но иначе се чувствах добре.

IMG_1241 IMG_1242

И за момент не се почувствах не на място, притеснена или нещо подобно. Предвид склонността ми на аутсайдер малко се притеснявах от това. Ами нищо подобно. Групата ни беше прекрасна, тези, които ни развеждаха също. На влизане ни дадоха един бадж, с който аз ще има да се фукотя 🙂

IMG_1305

После имахме среща с различни български евродепутати, които ни говориха дрън-дрън шикалки и неща, за които много не знаех, тъй като съм била далече от тая сфера до сега. Смея да кажа,че доста неща ми се изясниха и до година, ако не друг да накарам да гласува за ЕП, поне аз ще ида. Тъй като на мен поне ми се изясни ролята на ЕС в лично моя живот. Въпреки,че си беше малко популистко.. ама айде. Разведоха ни из тяхното телевизионно и радио студио.

IMG_1190

После на обяд в ЕП. Беше като някакъв стол с много гладни хора. Този път си позволих да пия ей на тази бира и да се натъпча подобаващо. Ядях си съвсем като в свои води, пих също. Това беше показателно за моя милост, която има проблем с яденето на обществени места. Е да ама не, всичко беше ток и жица, все едно цял живот съм била в ЕП и съм се мотала из Брюксел.

IMG_1369

Тази марка бира пих, а снимката я правих в близост до един дворец, където беше зарязана.

Срещите ни с депутати продължиха до края на деня, когато се прибрахме в хотела малко да починем и ааайде, отново на вечеря. Първата нощ, след вечеря доста хора отидоха на бар да пият бира. Аз бях толкова изморена тогава, та го оставих за следващия ден. Тогава бях още по-изморена, направо заспах в ресторанта след две чаши вино. Но все още имах очи за света наоколо. Тази вечер ядохме пак шантави неща, интериорът беше доста хубав.

IMG_1275

Толкова хубав, че по едно време дойде един брюкселски момък и тихо заприказва на френски на нашата „водачка“ Марина, която е голяма терца 🙂 Та нашия дошъл да й каже преди да напусне ресторанта, че бил възмутен от нас за това,че сме му развалили спокойствието със светкавиците на фотоапаратите докато той е вечерял. Но причината да дойде е,че ни прощавал. Та дошъл бил да ни прости 🙂 При което нали всички ние се… трогнахме 🙂 Вечерта със сетни сили се довлякох с част от колегите в един бар, където пих е те тая тъмна бира.

IMG_1286

Много беше силна пусто.. направо ме натаралянка и когато трябваше да се прибирам ми беше голям зор. Баси как вързах кънките! Инак самото преживяване с колегите не беше кой знае какво, дори скучно, но беше толкова цветно всичко, та нямаше време да се сдухвам от това, пък и главата ми натежа 🙂 Нямаше как да не ида и да пия бира в Белгия, просто беше немислимо, с какви очи щях да се прибера тук! Как да е, по никое време се прибрахме в хотела. Някои на четири крака 🙂 Отиде Кекла у Брюксел и взе,че се напи. Уеуееее.. Не помня как се довлякох до леглото, как се съблякох и как заспах. Помня,че сънят ми не ми достигна, помня как исках да запомня всяко кътче от тая хотелска стая 🙂 Повече нямаше да се върна тук. Сутринта се наконтих и отидох на закуска. Докато си хапвахме с колегите, до нашата маса дойде един момък 🙂 Идва нашия и взе да ми приказва. Беше един такъв жизнен. Българин. Мислех,че е познат на колегите ми по някакви неведоми пътища засякъл се с тях. Оказа се,че е гост на хотела. Тъй като на закуска се мъкнеше с ей такива куфари 🙂 Но аз не го познавах, българин или не.. не го познавах. Но идва той и почва да ми говори така, все едно се познаваме отдавна и просто продължаваме приказките си от „последния път“ .На мен ми стана прииятно и в същото време както му се радвам,че ми бъбри взема,че го прекъсна:

„Е, добре, ама ти кой си?“

И така на няколко пъти, докато не се сети да ми отговори кой е. Имаше хубаво излъчване.. особено, когато ми задеде въпрос за Брюш.. е те тогава ме сети за мястото, което много исках да видя, но нямаше как да стане предвид ограниченото време. Поговорихме си хубаво, човекът явно все пак си мислеше за България, но сякаш нямаше желание да се върне там. Помня как предишния ден го видях във фоайето да говори с една колежка и й каза същото, което и на мен:

„Дано нещата в България да се оправят.“

Веско.. не зная ще се оправят ли. Не съм сигурна, но е хубаво да имаме избор да останем или не в нея, хубаво е да можем да имаме избор да намерим мястото си в тоя свят, хубаво е да срещаме истински хора по пътя си.

Обещах му на Веско да напиша пътепис и да му го пратя.

Пътеписът е почти написан 🙂

Разказа ми за това как той самият до 30-31 години е живял в България и след това се е махнал.. тъй че никой не знае как ще му протече живота. Сега живее повече в Португалия. Напомни ми на това,че португалският ми е любим език, Бразилия е страната, освен Швейцария, която много искам да видя.. Хем се видяхме за толкова кратко, хем ми донесе асоциации за толкова много места, езици, усещания.. Изпратихме се по живо поздраво и Брюкселската чета се запъти към изхода. Багажът беше събран и затворен в една стая, от която щяхме да си го вземем преди полета. Този ден беше предвиден основно за разходки. Къде ходихме, какво правихме ми е тъмна индия. Минахме през много магазинчета за шоколад, видяхме доста интересни статуи, катедрали…

IMG_1354 IMG_1417 IMG_1422

Не пропуснах да снимам още от любимите си графити, както и част от книжарница с книги за Смърфовете. Научих, че Белгия е тяхната родина.

IMG_1312 IMG_1403 IMG_1318

Имаше и една интересна случка по време на разходката. Вървим си ние по оживена улица и минаваме покрай един хотел. Та от една кола слиза напет младеж с цилиндър на глава и светлосив костюм. Подава си куфарите на служителят на хотела и се дуе важно важно. Аз и колегите го намерихме за живописен и го снимахме, но ни се стори някак странно, че е такъв.. напет, изпъчен и надут. Недоумението ни бързо се изпари, когато погледнахме колата и видяме,че е с българска регистрация 🙂 И не само това. Покрай нас минаха момче и момиче, като момчето сръчка момичето, засмя се и каза:

„Яяя, гледай къде си паркирала“

Брюксел или не, българите сме навсякъде 🙂

На един площад пък пред едно училище видяхме едни младежи с бели манти, целите нарисувани с маркери, които се бяха покетрили на една висока ограда, до тях имаше разопакован стек с бира, която продължаваха да пият, викаха и се приближиха към нас с чашка. Поискаха ни пари,че да си купели още бира. Бяха много забавни честно казано. Разказаха,че това било начин да се впишат в някакво общество, оказаха се студенти и трябвало да направят нещо откачено, че да влязат в някаква група. Видяхме ги да обикалят улиците на път за летището вечерта. Този ден ходихме и до Парламентариума, коетоо може би ми беше едно от най-интересните места. Имаше много какво да се види и научи, но за съжаление времето беше прекалено ограничено. Този последен втори ден беше наситен с най-много събития предполагам, а ми е най-мътен от всичко. Беше студено и мокро, въпреки че ние улучихме много хубаво време като се има предвид какво е то обикновено. Докато се усетим и стана време за летището. Пътуването със самолет, айде как да е.. но тия мерки за сигурност са много.. изнервящи и дразнещи. Особено, когато се налагаше бързо да вадя и да прибирам лаптопа си, диктофона, фотоапарата и тн.,  да си събувам ботушите, че случайно да не би да нося нещо в тях и в същото време да бъда бърза. Как да е качихме се на самолета, където се улучих да стоя с една колежка, с която нямахме много поводи за разговори докато бяхме в Брюксел, но иначе се оказа много добър събеседник. Полетът тоя път беше малко кофти, много друсаше и ми се развълнува стомаха. С кеф приех идеята да кацаме колкото се може по-бързо в София. Усещането беше много, много странно. Извозиха ни с коли до друг хотел, който беше в пъти по-добър от онзи белгийският. Беше тъмно, вече 24 часа. Движехме се по осветените софийски улици.. и си личеше ,че сме в България. Не зная по кое. В Бюксел не видях тищо кой знае колко фрапиращо като разлика от тук и въпреки това докато се движехме из София ми беше някак такова едно, както когато кацнах в Брюксел, все едно я виждам за пръв път и същевременно точно обратното. В хотела на бързо си хвърлих дрехите и заспах. Станах рано, изкъпах се и се приготвих за закуска. Ядохме с колегите и тръгнахме към информационнното бюро на ЕП за България, за да ни платят билетите, с които пътувахме за София. Тъй като и те бяха за тяхна сметка. Първо плановете бяха да се видим с Владисимо Сладурисимо и той да ме заведе до там, но това отпадна. Разбрахме се понякое време да се срещнем с него в района, когато си свърша работата и си взема довиждане с колегите. Каква беше изненадата ми, когато го видях на един светофар супер непринудена и непредизвикана среща 🙂 Естествено веднага му се обесих на врата, всеки път се радвам да го видя това дете! Това е другият ми любим човек в София, всеки път, когато се сетя за него ми става едно хубаво и топло. И истинско, и леко.. Свързвам го само с хубави неща това дете. Та взех си го с нас и докато си свършим работата в информационното бюро, той ме чакаше отвън. Вътре ми беше доста тъжно, най-вече заради момичето от Търговище, с което си взимахме довиждане. Доплака ми се дори, което е чудно. Толкова много емоции имаше, че дори нямахме време да осъзнаем какво се случи и как с повечето колеги някак се почувствахме приятели, а се познавахме само от два дни. Два дини, които бяха изпълнени с много, ама много емоции, дори в момента може би и половината от тях не съм описала в този километричен пост. Тъй като минаха две седмици от тогава и навярно много от нещата са заминали някъде по-навътре в мен, неспособни да излязат на показ..

Влади ме чакаше отвън и аз докато подскачам около него, отново в неадекватността си къде съм , отидох ме да изядем по една пица и да изпием по някоя бира. Само присъствието на това дете, дори и да не говорим ми носи такава радост и спокойствие в същото време.. Малко ми е неудобно, даже много от това,че доста се охарчи покрай мен. Купи на Теди две книжки. И.. не знам. Някой път в такива моменти ми става едно топло и същевременно тъжно. Поради факта,че намоята мома баща й не се сеща за тия неща, когато идва уж да я види. С Влади доста рядко вече се засичаме и виждане, а винаги е насреща. Но не това е мисълта ми.. Той не познава Теди, но всеки път пита за нея, а сега тръсна, че ще й взема подаръче и го каза сякаш е най-естественото нещо на света. Аз не й бях взела подарък. Аз. А нашия виж го ти :)Стоя до мен плътно докато не ме качи на автобуса. Изкарах си много хубаво с него и то не толкова за каквото сме си говорили или нещо от рода. Той е от онези хора, с които ти е приятно просто да си седиш и да ги гледаш, самото им присъствие е такова.

Останалото, което се случи вече окончателно ме остави в България. Разтоварих си претъпканата раница, свалих ей тия дребосъци, които все пак си взех за спомен.. Но истинските спомени остават другаде.

IMG_1546 IMG_1549 IMG_1551 IMG_1553 IMG_1556

Ключодържателят носи името на Теди и ми се ще да вярвам,че има нещо с така прочутата ръчно изплетена брюкселска дантела, която е така популярна там.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: