Това е то

Иска ми се да пиша за много неща, но думите ми не идват. Напира нещо.. ама на – нъцки. Не идват. И в момента започнах да пиша да видим какво все пак ще се пръкне изпод пръстите ми.

Сегашното време е много емоционално за мен, а аз на практика съм изключила емоциите си. Прекаленото говорене и преекспониране за нещо всеки път ми е помагало да го превъзмогна, мисля,че това продължава да е така, с тази разлика,че понякога отнеме повече време. Вече всяко чудо е за повече от три дни и за съжаление отминава. Или щастие. По принцип предпочитам да ми отминават негативните „чудеса“. Та мислих си разни такива неща как е хубаво,че съм се самоизключила за много неща, как сбъднатите ми мечти не са такива каквито съм ги мечтала, тъй като не съм се замисляла по условията на една мечта.

И как някакси получавам дълго жадуван букет цветя, но вече увехнал. 

Мисля си за това всъщност колко ми е скучно  и как със зъби и нокти се опитвам да задържа в ръцете си малко цвят, свежест и бодли. Дъщеря ми е източник, но аз и преди съм казвала, че не искам да я превръщам в моя опора, не и единствената.

Аз може да бъда нейна,  за това са майките.

Мислех си за илюзиите и упоритата ми вяра в хората, за това колко са интересни от една страна и колко противни от друга.

Сигурно се отнася и за мен.

Но не съм склонна да си го призная.

Често потъвам в кофти състояния и се надявам да стане нещо, което да ме издърпа за ушите, и да изплувам. Вместо това срещам нови камъни обесващи се на шията ми и се налага да се справя сама. Отново сама.

Както мога.

Не е правилният начин, но е този, който ми е познат, знам и помага. Това дори не е по-малкото зло, защото другият вариант е да потъна, което няма да позволя да стане. Сега съм точно в един такъв период. Наскоро се случи нещо, което ме отрезви относно това, че все още съм онова чувствително лапе, че все още разочарованието от хората е част от моя живот, така и предателството спрямо мен. Но хората не са идеални, хората.. не знам как да го кажа. Всеки си има някакви такива моменти, в които от звяр се превръща в ангел и обратно. А аз се превърнах в затворен и дистанциран човек при това вече видимо.

Сложихме картите на масата – това добре. И след това какво?

Спомням си как Венци за абсолютни глупости ми се цупеше с дни, как за един ненавременно вдигнат телефон и разни претенции се държеше все едно съм направила нещо кой знае какво.

И усещам,че в много отношения историята започва да се повтаря, което е доста.. приземяващо.

Казва ми се например,че като има нещо, което да не ми харесва си мълча, а всъщност е обратното. То стана „Крадецът вика: „Дръжте крадеца“. Вярно без да го прави нарочно. ама го прави. И това дразни. Много дразни. Не боли вече, както болеше преди, не тормози. Превръща се в рутина. Неприятна рутина. Може да процедиш през зъби,че всичко е наред и да изчезнеш с надеждата да ти мине и да се поуспокоиш. Аз също съм го правила. Надявам с да се окаже това и да не става нужда да се моля и да питам. Научих си урока, нали това трябваше да бъде. Да си науча урока.

Но с научаването на урока и химията избяга някъде.

Особено, когато наранената съм аз, а друг се прави на наранен от мен.

И постоянно трябва да давам доказателства.

За уважение, за ценене на даден човек, за всичко. Но по този начин с това постоянно доказване ми става горчиво. Чувствам се принудена да го правя и това ме отдръпва. Нуждая се от наистина положителни емоции.

Това пренавиване ще ме побърка накрая. Все мисля за този или онзи, за тази или онази кавга, все едни пъзели редя. Ма този с онзи не се понася, ма другия ще се изнерви, третия ще се разсърди. Новата ми работа и тя ще е свързана с много внимаване какво говоря, вероятно ще е натоварваща, но разнообразна. На това и се надявам. Просто да се отърся от затворения кръг, в който се намирам и да разширя ареала си. Защото това ми пречи, защото това ме спича и не ме прави готин човек. Защото не е нормално да вися като прани гащи пред скайпа и да гледам умно вечер. Както и да се връзвам на глупости, които в повечето случаи са супер изкуствено създадени от бариерата наречена Интернет. Защото живото общуване е нещо съвсем различно. Наистина. Интернетът е до време, след това не е достатъчен. След това повече пречи, от колкото помага. Както и телефоните. Мислех да хвана пътя за Видин за няколко дни, но нещата се разминаха, другата дестинация е София, но и там не знам как ще е. Така или иначе падне ли ми- ще се възползвам от глътка свеж, непредубеден и лишен от напрежение въздух, защото имам нужда от истинска почивка. Като онази морската с Теди. Другото лято дано да съм още във вестника и ще я направя по-дълга, защото като се обърна назад, май в това време ми беше на-спокойно, хубаво и ненатоварено от години насам. До тогава остава да си представя плажа, да си го представям и да го докарам в затъмнената си стая, където ще престана да чопля и да се втелявам от разни глупости.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: