Пренасищане и много тъга

Знаех си,че имаше защо да се вълнувам толкова за проклетия лагер, на който бях. Ето.. върнах се и съм пренаситена от емоции и още вълни, които бушуват. И продължава да ми се реве. Що да ми се реве ли? Щото тия дни бях едновременно в рая и ада. Щеше да е един от най-вълшебните моменти, които имам, стига да не бях там в ролята си на даскал.. или каквото там се водя. Тъй като аз не съм никакъв даскал, защото съм един голям проблем в това отношение. Още от Университета ни обясняваха,че не бива да сме на нивото на децата, а да се извисяваме над тях. Аз не го вярвах. Дори и сега след всичко, което ми се стовари, пак не го вярвам на сто процента, въпреки че се случиха такива неща и ситуации, в които няма как да не се съглася,че авторитетът си е авторитет и се гради от самото начало та до края. Без никакви отстъпки. И без никакви компромиси. И сега не мога да си обясня какво правих там и защо стана така както се случи. Причините тепърва ще изкристализират и ще се оформят в съзнанието ми.

Сега още съм в афект.

В афект бях и от първата си нощ на този лагер, в която осъзнах,че ще бъда като помак-хермафродит, каквото и да значи това. Тоест никой. Нито напълно дете, нито напълно даскал. Особено последното. И ще кажа, че единствените, които ми помогнаха да се задържа на повърхността бяха децата, не всички, но имаше толкова красиви души сред тях и един от ръководителите на лагера, в чието държание не видях скептичност и лошо гледане,че не си върша работата като звероукротител. И по ирония на съдбата точно с него не се сбогувах и той не се сбогува с мен. Първоначално той беше човекът, от който предполагах, че най-много ще се огранича и вниманието ми бе насочено към един друг, който също е много хубаво дете.. но и той се повлия.  Няма да говоря за него. Сега като се върна назад виждам съвсем друго, нещо което видях дори още докато бях там, без да предполагам,че изборът ми на група, към което ще се присъединя ще ми помогне толкова много изобщо да оцелея и да не се срина още в първите часове на лагера, защото нямаше ден, в което да не положа неимоверни усилия да сподавя сълзите си, които текат в момента. Говоря за човек, който се нарича с името Джу. Нито дума не съм разменила насаме или нещо от рода, просто го почувствах най-близко от всички и както казах не усетих упрек. В един момент това беше човекът, който ми помогна да се задържа на повърхността. И наистина, наистина съм му много благодарна и за мен е приятел, тих приятел 🙂  Освен него и няколко деца, които просто със закачките и начина си на мислене, „ме грабнаха под мишница“ и падна голяма забава.

Айде да говоря за хубавото, щото и то не беше никак малко.

Хубаво беше,че въпреки първоначалното лошо мнение за мен, което не се промени и до края колежката ми ме остави малко да се отръскам и да се огледам в ситуацията, в която бях попаднала, и да направя макар и малка крачка напред. Нещата бяха вече безвъзвратно осрани, но поне мъничко положението се подобри. На това отгоре ни дадоха една задача да си направим дневници. Аз направих. И точно в това място, където най-много имах нужда да пиша, не смеех да напиша истинските си мисли и чувства в цялост, щото освен всичко много от нещата ставаха обществено достояние. Пробвах се да пиша и в последствие се наложи да късам страници, защото това дето го пишеше вътре съвсем не беше това, което се очакваше да бъде, още повече да става за четене от всички, кама ли от някое дете, ако го беше набарало.

 Просто не мога да  си събера чарковете още и да разбера какво стана и как е възможно да бъда набутана в толкова много блато и толкова много свеж въздух, светлина и живот.

Имам много критики към всичко и не искам да казвам, че аз направих нещо това да се промени. Защото не направих. Виждам нещата от позицията на наблюдател. В деветдесет процента от времето бях тъжна, особено по време на ядене. Постоянно говореха за някаква заедност, която не видях, нито пък усетих.  И то точно в тия от горе, които трябваше да я покажат на децата. Според мен заедно си е заедно. И то на всички нива. Аз си признавам, че нямам претенции да съм от най-приобщителните хора.  Сред децата имаше и такива със същия проблем. Нито те се приобщиха, нито пък аз. Каквото и да си говорим заедност ня-ма-ше.

Заедността е прекрасно нещо, но е утопия в света, в който живеем. Светът е устроен така, колкото и да ни се иска да е друго. Това не е тъжно, това си е в реда на нещата. Всеки път можеш да летиш, не сам, с компания също. Както казвам аз –  светът е устроен от червеи и пеперуди. Често човек се ражда пеперуда и по някакъв проклет обратен ред се превръща в червей. Но има и стада от пеперуди. Червей да превърнем в пеперуда?! Понякога така пеперудите стават на червеи. Не вярвам,че злото може да се изкорени. Нито пък доброто.  

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: