(НЕ)извинено отсъствие

Липсвам от тук доста време. Получи се някаква боза с дренки отново. Почнах нова работа, преполових я. Започнах още една нова работа, която е едва в началото си да не говорим и за други едни вълни и облаци, които не мога да споделя, тъй като голямата ми уста даде координатите на това свещено място на хора, които не ми се иска да четат абсолютно всичко, което бих написала тук. Не съм прочела предните постове и не знам до колко съм споделила какво се случва в мен, в душата ми, в битието ми. Факт е, че нещата ми вървят и се случват. Понякога толкова бързо,че не се опитвам да им хвана дирята, тъй като съм почти на предела на силите си и съм толкова много изморена,че дори не знам как да почивам.

Ходихме на море с детето и да не повярваш много ми хареса.. а уж съм горско човече. Са съжаление докато се климатизирам на тема мързелуване , то отпуската свърши. Дадоха ми едни надежди за нещо, после пък ми ги попариха.. Започнах да пиша в един регионален вестник. Не изпращам много материали, но се оказа,че покрай лятната занималня на работа, се оказвам като изцеден лимон и ми дойде множко ролята на звероукротител. Вярно,че работих с „проблемни“ деца, но тъй като ми е малко трудно да правя разлика между дете и дете, започнах да се питам дали тая работа с детската градина е за мен.. или е точно за мен, а школата, която получих през последните месеци ще ми помогне много за напред.. не зная.

Проектът, по който съм назначена на сегашната работа изтича и ми става много мъчно за „моите мацки“ както ги наричам. Не съм много по словоизлиянията и обясняването в любов, но наистина много ще ми липсват, дано да стане някакво чудо и да не се наложи да се разделяме напълно.. тоест да се видя с време и дори и да не работя повече с тях, да мога да ги виждам. 

След 2-3 дни заминавам на екскурзия с голямата ми сестра. още не ме е налегнала предпътувателната треска. Ама никак. Взех,че настинах и съм още малко като в транс. Снощи с бившата ми колежка от европътя ходихме малко под открито небе на един фестивал за музика, но музиката, на която попаднахме не беше точният стил.

Теди се развива много добре. Доста я критикувам, но в интерес на истината е станала невероятно послушна, умна и съобразителна. Дава си сметка за нещата и не е онова дете, за което толкова много се притеснявах. Това дължим на екипната работа, която положихме с един нов човек в живота ни – една психоложка, учителка, на която дължим комай повечето неща. И на нас като семейство естествено, но просто пътят, който трябваше да ни бъде показан – ни се показа. Сега не ми се ще да прекъсвам тази връзка, но покрай предучилищната подготовка трябва да я върна на място, което по-скоро ще я забави, от колкото ще я направи факт, подготовката де. Защото сега Теди е на малка крачка пред четенето, да не кажа,че вече срича, но пише усилено букви и цифри. Освен това не ми прави напук и говори. Даже много говори. Все още като чужденец, но докато преди проблемът й беше в голяма степен поведенчески, сега е повече логопедичен и тя сама иска да напредне и се старае много. Това и на мен ми дава ясното,че до първи клас навярно още ще посещава логопед, но едва ли ще има кой знае какви обучителни трудности. Не и такива, каквито видях през последните месеци покрай работата ми точно с такива деца. Преди нямах база за сравнение с „нормални“ деца, но сега видях какво значи наистина термина „обучителни трудности“ и то от първо лице. Дето се вика – с ръка го пипнах. Нямах си и на идея какво значи това „аутизъм“, вече имам. Видях 4 деца с тази „диагноза“ и всички са толкова различни. Видях какво значи „Дневен център за деца с увреждания“, видях ония скрити места, където децата наистина живеят в свой свят и успяват да имат поне някакво ежедневие, където са заедно, където са едно общество със своите закони и порядки и където не са обиждани, където хората не извъртат очи от тях, където „нормалните“ са тия, които не са на мястото си. Толкова много впечатления и информация имам през последните месеци и толкова много умора, че вече за да оцелея просто се изключвам постоянно. опитвам се да запомням и да поемам колкото се може по-малко. Стоя на компютъра все по-рядко, да не говорим за писането. Което, ето че се превърна в моя професия, но всичко става на сила, все едно се изстисквам. Харесват ми ги материалите, но аз зная,че съм способна на много, много повече.  Просто сили нямам, наистина пиша за хубави неща, но не е така сърцебръкващо.. нямам никаква идея кой ги чете и как гледа на тях. Липсва ми всякаква обратна връзка, всичко е на сляпо. Вестникът е факт, публикациите ми са факт.. обаче все едно гледам всичко през някаква витрина. И да.. работата ми е прекрасна, но имам нужда от почивка, нямам онзи предишен хъс.. И с Венци се засичам понякога. Вече не говоря толкова за него, а и да говоря за никого освен за мен не е важно, което трябва да ми говори нещо :). Започвам да го забравям лека полека, той явно също иска да го направи. Това е хубаво, защото както са тръгнали нещата е минало, и ще стане както с всички останали „любови“. Въпрос на време е да бъде пратен в споменника окончателно. Или поне са ми такива усещанията към момента, смътните усещания, тъй като ми е като мъгла. Въпреки всичко е невероятен късмет, че съм толкова заета и нямам никакво време за депресии и самосъжаления. Та такива работи. Подготвям се и за рождения ден на порасналото Теди, но за това след като се върна от Хърватска и Словения. Дано да не мине пак месец преди да пропиша. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: