Пак се изгубих по тъч линията

Та тъй де… от известно време отново хич ме няма тука. Не че не ми се пише.. постоянно изникват какви ли не неща в главата ми. Постоянно, но обикновено нямам достъп до компютър, а когато вече съм си в къщи нямам време дори и за Теди от умора. Не знам на какво се дължи.. одъртявам ли, що ли. Това не че е повод за тъга, умората де. Дните ми са като цяло изживени и изработени, както обичам да казвам и това ми дава някакво успокоение, въпреки че писането много ми липсва, но и тъченето на няколко стана наведнъж не ми е най-силната страна.

Чат любовите ми изчезнаха и явно и те както мен преоткриха живото общуване докато компютърът увисна като начин на комуникация.

Краят на ноември се приближава, а с него и изтичането на договора ми в сдружението. Малко се притеснавам от оставането ми отново без работа, тъй като пак ще се забия и ще имам навярно прекалено много време за писане, но какво по-точно ще пиша..

Венци от време навреме ми липсва отново, но в повечето случаи в главата ми изникват и разни моменти с неговия „тате“ и ми настръхва кожата. Животът така или иначе продължи и за двама ни.. ама как по-точно 🙂 За себе си не знам, наистина хобито ми се превърна в работа и в същото време сякаш леко затъпявам и ме имат и за леко затъпяла, за което може да обвиня единствено себе си. Ако изобщо може да се обвини някой. Наскоро се натъкнах на случай, когато се опитаха по някакъв начин да измъкнат като информация нещо, но не направо, а по завоалиран начин ей тъй между другото и това не ме изкефи, тъй като излязах пак някаква патка, дето ще я водят за носа и по втория начин ще я питат нещо.. мразя ги вторите начини, да не говорим,че прекалявам с първите, когато по първите начини давам даже повече изчерпателна информация от необходимото.

Лятото е в разгара си вече. В края на юли с Теди ще ходим на море в Бяла. Стана много спонтанно. Ако се бях разровила и още, навярно щях да намеря нещо, но просто една къща за гости ми попадна пред очите и рекох това ще е.. Въртях, суках.. ама на . Вероятно ще се видя за два дни там и с Бонбончето, и с малката Преси.

Да си кажа нямам търпение да си почина малко, ама тъй на по-истинска почивка.

Всеки път съм казвала,че обичам хайманосването, но идва да кажа, че не това с тиктакащ часовник от типа:

„Айде да побързаш, че няма да имаме време да видим другото“.

Така по никакъв начин не мога да усетя истинския дух на мястото, а местата имат дух. Също така предпочитам да посещавам дори и не най-забележителни места, но пък да са недокоснати от хора и от наличието на такива. Може да е една проста поляна, но да я помириша, да се отпусна и да се вгледам в зеленото докато в главата ми изплуват неща, които примерно не изплуват, когато съм в цивилизацията. Искам да мога напълно или почти да се потопя в местата, в които съм. Ето.. онзи ден си направихме с колежките на майка и с Теди една кратка екскурзия до майната си райна и стигнахме чак в Ловеч. Минахме през Деветашката пещера. Еми.. не може аз да вървя и да снимам такива невероятни неща и да не ги почувствам. На една от снимките дори в последствие видях,че все едно нещо ме гледа отгоре, образувало се е лице в скалата.

IMG_3870

Отдавна не ми се беше случвало нещо такова и въпреки това не усетих духа на местата, които посетих.. да, красота.. но бързах да спасявам Теди от евентуални опасности, майка нервничеше, че се бавим, сто хиляди човека накачулени по тия тесни мостчета – тук говоря за Крушунските водопади.

IMG_3955

Аз обожавам природата, но това беше все едно наблюдавах всичко отстрани. Имаше един момент, в който имаше малко катерене по едни що годе ниско пренаселени пътеки и снимах пеперуда 🙂

IMG_3932

Та по това време, въпреки че не се отличаваше с някаква грандиозна гледка сякаш мъничко се потопих в нещата. При други обстоятелства щях да си тръгна от тия места в съвсем друго настроение, а в случая беше с  умора. Минаха 2-3 дни и не съм като тресната с мокър парцал питайки се това сън ли е било. Дори една част от мен се радва,че тоя „сън“ свърши. Умората от пътуване в автобус е в пъти по-отвратителна от копане или някой дълъг горски преход. Едното те изморява, а другото те нахъсва и освежава.

Септември се нагласихме с каката да ходим на една подобна екскурзия извън България, дано не е подобна всъщност. Надявам се да няма нищо общо дори,щото сега бях на 100 метра от покрития мост в Ловеч и дори не го помирисах!

Та с каката ще се чудя и ще се мая от де ще изнамеря пари, защото не са никак малко, особено след морето, но не е нещо, което не може да се постигне. А и ми е първото излизане на вън, за нататък имам малко по-добро предчувствие. Както и за Бяла, дори и да съм с детето мисля,че ще е доста интересно. Но то ще се чуе. Та емоции не липсват.

Вчера си подавах документите за нова лична карта и за съжаление установих,че за десет години почвам да заприличвам на плашило. В лицето съм толкова изпита,та чак се вбесявам, щото като телосложение съм ок, дори съм позакръглена леко, но имам такъв изтормозен вид, та чак не искам да се погледна.

Общо взето е това 🙂 Животът върви, не е като да не върви, но сякаш все пак имам нужда от почивка или от умора, но такава, която ще ме съживи от летаргията и липсата на адреналин, в които все повече затъвам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: