Мълчанието.. се завърна

Или по-скоро обратното.

По ред причини отново се умълчах, а то.. не че не ми се пише. Може би най-основната причина е, че ми се развали компютъра, сега съм с един резерве.

Другата е, че дните ми са някак хаотични и объркани. Зная, че ми се пише и докато се сетя да пиша или спя, или нещо друго ме е грабнало, или съм се смарангясала. Вече точно два месеца направих от както работя най-мечтаната работа. И все пак не съм сигурна,че това е моята работа. Може би защото знам от самото начало,че е временна и имам „срок на действие“. Може би за това не искам да скъсам с обичайната си отнесеност и не-съсредоточеност. Нещо като защитна реакция, и в същото време нещо, което ми пречи да реагирам адекватно на нещата. Просто напоследък това адекватното и смисълът му ми убягват. Убягва ми причина за това да бъда „адекватна“, да съм „в час“, да се налагам или боря. Някои неща просто ги знам и ги знам за себе си. Не искам непременно да убеждавам в тях останалите. На работа си имам своите възходи и падения, както и „лъснаха“ всичките ония години на ред относно това, което работя и как все съм имала някакъв коловоз, в които да се движа. И то аз която все твърдя, че не си правя планове дори за мое собствено спокойствие. Това за живота се отнася наистина, но относно работата не е така. Получава се някакъв културен шок. Хем сякаш не съм „в нещата“, хем в същото време някак се очаква да бъда в тях. В началото ми беше казано, че ще намеря мястото си и аз да си кажа право го намерих – спонтанността във всичко и не непременно търсенето на конкретен резултат. Винаги съм смятала хаоса за най-подреденото нещо на този свят. Липсата на симетрия – за най-симетричното нещо. Съвкупността от несъвършенства е равна на съвършенство.

Именно, че видимите неща не са непременно реалните неща.

За което и да е.

Осъзнах, че се поддавам на чужди влияния, но в същото време не съм изгубила способността да мисля и да се противопоставям, макар и мислено на хората, които ми казват „Това не можеш“ или „Това няма да сработи“. В един момент тези „вредни“ мисли ми повлияват, но в следващия са като някакво предизвикателство и първоначалният ми замисъл да направя това или онова се връща с всичките ония причини, поради които се е родил.

Прекъснах всякакви контакти с Петърчо, видях, че ме е затрил и от фейса си.. аз бях оставила една врата, но той я е затръшнал. Не че ми пречи, аз също го бях отписала в голяма степен, сбогувах се с него в едно кратко изречение. И заради него го направих, но повече заради себе си. Някак си си го дължах. Изнасилени работи – нъцки.

Относно Халваджиев, моята буйна едногодишна любов с тираджия в Америка и Американската мечта.. животът си влезе в коловоза, започна точно от там, където го бях оставила преди да се събера с Муци .. от лотарията не са ни изтеглили с Теди, което още веднъж потвърди „доброто“ на това, което избрах за „нас“. Родителите ми още не знаят за това, че няма да им бъде зет. Може и да подозират, тъй като вече не чуват разговорите ни по телефона, които продължаваха буквално с часове. Освен всичко аз доста говорих за него на хора, които не ги интересува, просто заради общите спомени се сещаХ. Но вече все по-рядко се сещам, въпреки че понякога поддържаме връзка. И смятам се справяме доста добре. Миналата седмица ми беше малко криво и реших, че най-сетне е дошло усещането за  липсата му. Сега като се обърна, не е било заради него.

Отново съм на пазара, но животът ми е доста приличен и съм много доволна, въпреки че „пазарът“ за сега е само периферия.

С детето продължавам да не се занимавам както трябва, но имаме своето време заедно. Покрай новата работа Теди редовно ходи на езда, онзи ден и на театър я заведох, където се държа учудващо прилично. Животът си тече както се казва. А тази събота, която мина си направихме един излет с децата, някои родители и учителите от детската градина на Теди. Имах малко резерви, тъй като не съм от най-дейните майки. Не носим цветя на учителките, не участвам в купуването на подаръци след тържествата в градината, обикновено по подобни мероприятия все гледам да се изнеса, тъй като съм аутсайдер. Не съм част от сестринството на майките и някак просто „това не са моите хора“. ако бъда по-мека в изказа. Аз и с много други хора съм така. Любезна, добра услужлива, но границата я поставям между нас. Та както и очаквах, тъй като си нямам приказката с майките, за това пък си имам приказката с децата. Не конкретно с нашите деца от градината, ами с повечето. Едно време се притеснявах от публиката на „разгговорите“ ми с децата, сега от известно време се абстрахирам от нея. Събрах се с дечурлигата докато родителите си гукаха на сянка, а ние скачахме на ластика, ритахме топка, правихме замък в един пясъчник и го декорирахме с цветя и листа. Имам си една любимка там, тя също се казва Теди и всеки път ми е правила впечатление на някак пораснало дете. Всеки път така говори с мен, все едно се познаваме отдавна и все едно не е на 6. Застрелва ме с всякаква информация коя съм, как се казвам, дори и относно характера ми, инициативата за разговорите ни обикновено е нейна 🙂 С децата беше яко. Мойто Теди не се включи много, но имах възможността да я наблюдавам малко в другата й среда. Като цяло е доста адекватна и много, ама много чувствителна. На няколо пъти доста ми накъса сърцето туй мойто диване, особено докато играхме на „Пускам, пускам кърпа“.. да и на това играхме 🙂

Покрай работата лека полека ми се връща музата за творене на това или онова. Та такива неща. Не се оплаквам от бездействие. По едно време и бира не ми се пиеше, но глътката се отвори 🙂 Карането на колело също ми действа повече от добре. А имам и нова „телефонна любов“, с която се чувам всеки ден и с която по много интересен начин си разменихме телефоните.

И пари имам вече. Дано лятото успем да си направим някаква почивчица, по възможност във варненско, тъй като искам да посетим няколко човека в североизтока. А после – предучилищна и начална училищна педагогика магистър :). И като гледам ще ме избие на професионална ориентация с малки чаавенца. Излетът в събота ми беше като знак. Както и една реплика от една от учителките. Как ми било личало,че съм учила педагогика. А тази „педагогика“, за която тя говори е просто в сърцето ми.  И не е просто педагогика, а усещане и обич към децата. Все пак човек не бива да пораства напълно. Никога.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: