Още чакам реакция, но…

Та такааа.. Животът поема в посоката си.

Нещата не са съвсем ясни и от двете страни, но така или иначе мърдане няма. Щом и риби почнах да сънувам 🙂

В момента Николай е тук за няколко дни и нямам кой знае какво време да стоя пред компа на спокойствие, но снощи замина на някакво събиране на клуба си по случай някакъв член на клуба му, който си взел нов мотор. Та малката още не е станала, аз запалих печката, кафето ми е в ръцете.. и кой като мен.

Дойде ли, не дойде ли време да се похваля.. ам айди.

Имам си работа.

По всичко изглежда,че ще е хубава и интересна работа. Мене ме е малко шубе, тъй като не съм се занимавала професионално изобщо с такива неща, но от друга страна почти нямам търпение да започна. Едно, за да свърша нещо наистина полезно, друго за да спрат да ми се въртят разни мисли за конкретни мъже примерно. Зная,че нещата ще си дойдат на мястото, пак не смея да го кажа, и в същото време си усещам, ама и аз трябва да се потрудя за това.

Последните дни бяха леко шантави.

Първо пак ме изкара родата миндил, не съм си чистила печката, опушила съм къщата , то не че не е вярно де, ама в конкретния случай не бях виноват. Щото проблема се оказа много по-сериозен. Комина бил зле.. ама като е зле що долу не им пуши, ми само мен и детито ни окъдява?! Те това не мога да го знам, щото не съм специалист.

Аз съм само жена.

От няколко години спрях да ритам и да се срамувам от това.

Близки години.

Доста дълго време ме беше срам от пола ми, защото нещо малко поводи за гордост имах около себе си и не си го харесвах. Сега си го харесвам пък.

Но една от причините да си го харесвам е тази,че спрях да превъзнасям толкова мъжките.

Което не е добра причина.

ПЪК.

Значи,че съм спряла да срещам истински хора от тях. А преди време се случваше.

За сметка на обратното обаче, женските само плюеха отрова и аз..:

„Айде, ако може по-настрани“ 🙂

Но да се върнем на мойта печка, дето ми боядиса стеничката в приятен сивкавочерен цвят и покри всичко в стаята, при всяко опушване, с тънък слой пепелчица.

Звучи ми чак романтично, баси.

Оказа се,че коминът бил запушен и тати.. опс, баща ми го игра коминочистач.  Някакви камъни пуска, палиха го тоз комиин..

Понечих да кажа на бащатко „тати“ вече малко от злоба ли, от лиготия ли.. Просто се заразих и ми стана като нарицателно. Тъй като в моментите, в които загубих уважението си към човека, който обичах, той беше в състояние да превъзнася тати и да ми казва буквално в очите,че иска да изкара повече време с него (от колкото с мен). Та и аз се лигондря и на „тати“ го карам.

Като стана дума за него… Аз съм курназ и си знам,че постъпих правилно, и в същото време знам,че съм курназ също, защото съм си взела последната порция не-самота, последната порция „мъж в леглото ми“, последната порция „котето то“. Съвсем наясно съм и с това,че въпреки трудностите, униженията и нещата, които трябваше да изтърпя и да стъпча за известно време буля Кекла Пиклова, аз макар и за малко леко си показах носа на вън. Но някак по-интересно ми е като водя детето на логопед, или сега като почна работа.

Нали съм шматка.. то това няма връзка де, но предпочитам да не се усъвършенствам зависейки от другите или от тяхното благоволение дали или не да изкарат времето си с мен.

Сега просто чувствам,че имам шанс някак да се надигна, щото аз почти съм изгубила правото да бъда сред хора и да контактувам с тях. Често като ме питат някой по-личен въпрос и ми се доплаква. И то си личи. Или че се притеснявам.

С много сериозни неща мога да се заема, обсъдя, помогна, но личното си е „private“.

Гадно е и от тая гледна точка,че докато съм „спала“ голяма част от живота ми е минал, докато не съм можела да виждам пред себе си и съм се блъскала в стените на собственото си АЗ, съм си създала съвсем реални и съвсем невидими за мен проблеми. Много пъти се връщам на един цитат от Оливър Голдсмит, който ми беше направил впечатление и звучеше като нещо от рода „Сто пъти по-трудно е да спреш по нанадолнището пред пропастта, когато вече си набрал скорост и летиш нататък.“ Нещо в смисъл от грешен път да минеш на прав, тъй като ако си по прав път е много по-лесно да видиш грешката и да се спреш без особени трудности. Та и аз съм се чувствала така. Виждала съм пораженията, които сама ако щеш съм си нанесла, анализирала съм ги, но съм се чувствала напълно неспособна да ги спра. Това е нещо, което откровено не обичам в себе си, за това сега, когато виждам,че поне съм настоящия момент е история ми е супер готино.

Сега за новата работа. Който ми е по-редовен къде читател, къде и лично ме познава, знае че съм „Мадам труд и творчество“ и постоянно в по-тежките емоционални моменти си прилагам сама на себе си „арт терапия“ както го наричам. По някаква щастлива ирония на съдбата новата ми работа е свързана точно с това, но е наречена „трудотерапия“, съответно аз ще го играя трудотерапевт. И ще помагам на деца от всякакви възрасти така, както съм помагала на себе си от както се помня.

В много голяма степен май.. хобито ми се превърна с работа.

Поне това хоби.

Другото ми хоби, с което дори и в момента си играя, но само  с  една малка част от капацитетите му, на практика още спи. Просто аз самата не мога да повярвам как се стигна до тук.

Говоря за писането, говоря за това как сама се скрих от себе си, как сама се затапих и не позволявам на ония неща,  които са в мен да излязат по онзи начин, по който излизаха точно преди да родя малката. Защото аз до самото си раждане пишех..и пишех..  такива неща:

„666

Сенките продължават, докато станат все по-дълбоки и по-дълбоки.
Толкова много, че ти омекваш и ставаш желе и призрак в сравнение с тях.. и всъщност.. оказва се че сянката това си ти.. ти който си бягал от сенките, а всъщност именно ти си бил тяхна сянка.

Тъмнината отново те заслепява с черната си светлина.

Толкова черна като онази, за която се казва,че с нож да я прережеш ножа ще се счупи и ще се забие в собствената ти плът, която плът всъщност отдавна е престанала да бъде твоя собствена.

Седиш на перваза на прозореца…

Ролетните щори са плътно спуснати, но ти гледаш навън.

И виждаш.

Сам не знаеш какво, но ти го виждаш.

Мислите са толкова много, чак са невидими и несъществуващи.

Удрят се в стените на въздуха, който представляваш и утихват зъзнейки… студено им е. Защото ти и пак ти си виновен,че не ги завиваш.

А ти.. ти кой си?!

Кой си ти да те вземат дяволите? Или боговете?

Не е ли все едно?

Не осъзнавам проклетата разлика между всичко това, а казват, че такава има, че .. имало разлика, между нещата, който имат различни имена, които ги отличават едно от друго.

А нима.. нима се отличават?

А отличават ли те наистина?

Препускат. Отново запрепускаха – те -бръмбарите. Това са от тези бръмбари, препускащите, който не спират, а подгониш ли ги, бягат още по-бързо, докато забравиш, че ги гониш.

Харесва ти просто да го правиш. Това – да бягаш и да смъркаш, от това – от ветровете, навлизащи в ноздрите ти, които ужасно щипят и те карат да се чувстваш така, сякаш газирана кока-кола излиза през носа ти на мехурчета. После ги виждаш тях – мехурчетата. Непрестанно извират, пукат се и се възраждат от звука на пукота, който произвеждат.

Защо? Дори не се осмеляваш да попиташ, дори и не се осмеляваш да си зададеш този въпрос. Не защото не знаеш отговора, не защото те е страх. А и как би могло?! Та ти си роден с този отговор, но не искаш, не искаш да го чуеш.

Може би защото това е прекалено отегчително, може би защото не е нищо ново, може би защото искаш да се превърнеш във въглероден двуокис и да се изпариш във вселената… ако изобщо съществува.

Но да си представим, че съществува. Това остава накрая, в самия край, който всъщност не идва. Представата. Представата какво си ти, или в крайна сметка какво всъщност е нищото и защо го наричаме именно така…

И пак си задаваш въпроса защо? Макар много добре да знаеш проклетия отговор.. без дори и да го потърсиш, защото все пак той е пред теб.

Бориш се със самия себе си и демоните в душата си, както някой ги нарича. Бориш се със собствените си капризи, както някой ги нарича… Бориш се за онзи наркотик, който знаеш, че съществува. Може би го знаеш, защото смътно в подсъзнанието си някога си го вдишал. За кратко, за един миг, миг, който ще те накара да го търсиш и да ги искаш пак и пак, и пак, и още,и още… Докато се съсипеш от това проклето осмислящо света желание. Докато си създаваш нови и нови пясъчни кули, докато се затваряш в една от колибите, които си построяват всички и започваш привидно да го правиш, също както и те го правят. Защото така било редно, защото така не всяваш страх в околните. А и в себе си. Защото така е нормалното, познатото.

Затваряш се и се надяваш да забравиш онова – наркотика, но дори и затворен, ти не се спираш пред нищо и търсиш онази врата, зад която седи той. Дори и да си забравил коя е тя, ти остава представата, че тя съществува, готов си дори да налучкваш и да чакаш, да чакаш докато се случи очакването… и пробваш пак и пак, и пак, не спираш, забравил си какво означава да спреш.

Само пробваш.

От време на време в очите ти проблясва онова,което хората наричат разум. Проблясва светлина. Светлина, от онази -изкуствената, създадена само и само да те оставят на спокойствие, онези – прекалено нормалните и уж притеснените за разклатената ти душевност…

Докато един ден ти се превърнеш в тях, докато в непрестанните си опити да намериш спасение не забравиш какво търсиш и какво искаш, и не се поддадеш на онова, което наричали живот, не наречеш падението си съдба, и не кажеш, че от тебе нищо не зависи.

Но е зависело, като дори и ти вече не можеш да знаеш това, защото това вече не си ти и от теб е престанало да зависи каквото ида е…

Докато някоя тъмна, тъмна нощ не се събудиш от непрестанно пукащите се мехурчета по горещата ти кожа, докато не се блъснеш в сенките и не счупиш главата си…която уж е твърда, а се оказа много по-чуплива отколкото някога си си представял.

Изпадаш в транс и потъваш в онази нереалност,която дори не си спомняш от къде се е пръкнала.

Гледаш със съвсем други очи – невиждащи.

И гаснеш, тихо гаснеш – на крачка от онзи край, който никога не достигаш.“

Advertisements

2 Responses to Още чакам реакция, но…

  1. Svetlina каза:

    Кекле!!! Ти се върна!!!

    И имам предвид пишещата и мислеща и чувстваща и откровена и самостоятелна и горда и смела и истинска Кекла. ПЪК. И ти завиждам за работата.

  2. keklanka каза:

    Ох.. искам да се върна, ако знаеш как искам.. Много ми липсва писането наистина, ама така съм погребала всичко, та си е почти мисия невъзможна да се открия отново. Но.. на мен предизвикателства ми трябват 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: