Eмоциите

След 6 години отново стъпих в София, друг е въпросът, че още нито мога да се осъзная къде бях преди няколко часа, нито мога да се сетя какво всъщност се случи.
Всичко стана така бързо, преди два дни разбрах, че ще ходя в София на концерт на Мариза – изпълнител, който е както невероятен емоционален, настръхващ, така и почти напълно непознат за мен.
Бях доста изморена и недоспала, когато снощи пристигнах в София.
Сутринта ми хрумна как да успея да се видя със Софийския Шемет и ми беше почти леко на сърцето. Почти, защото имаше разни негативи, за които ми беше трудно да мисля и в същото време мислех. Сестра ми трябваше да ме посрещне, обаче аз подраних и трябваше да я изчакам на една пейка. Проспах петнадесетте минути в чакане на една спирка и прозяване.
Всичко ми беше като на сън.
Мислех си за Димитраки и за Шемет Софийски.
По пътя ту се засмивах, ту посървах. И ту заспивах.
Мислех си как Софийския Шемет не съм го виждала от 6 години, как през това време взех,че станах мама,че и детето ми порасна, че почти престанахме да си пишем с него, но е от хората, които са се превърнали в мои роднини и просто си ми е в душичката.
Мислех си и за Димитраки, като признавам по едно време малко се бях разколебала, че нещата ще протекат добре. Беше ми тъпо, щото човека си имаше някакви проблеми и аз няква се тръсвам и то хем да се видим, хем изобщо не е момента. притесненията ми се оказаха супер неоснователни, ама за това после. То аз като цяло се чувствах изобщо не на място в София и като в небрано лозе. Не мога да го обясня и просто повече от всичко не щях да бъда сама там с тия хора, които са почти като извънземни за мен, а извънземното бях аз.. всъщност.
Сестра ми ме посрещна  и аз заявих,че съм гладна и трябва да пия кафе, щото ми се разчекна устата от прозявки. И то така си и беше.
Наблизо имаше един мол, който беше много пренаселен, нещо, което не ме зарадва, тъй като имам фобия от тълпи и се чуваше някакво гадно жужене на човешки гласове от които откровено казано направо си ме зацепи главата.
Вместо кафе и ядене се оказах с бира и картофки, говореща ту адекватно, ту не, лутаща се между различни състояния и смътно чудеща се как да се държи и и реагира в ситуацията, в която се намирах.
Чух се с Димитраки покрай черния хумор, който ръсех по отношение на каката и се разбрахме утре, демек днес към 9 сутринта да се видим. Първоначално плановете бяха други и даже трябваше следобед да се виждаме, ама се оказа,че нашия имал други ангажименти и аз взех,че реших, че много не му се занимава с мене и викам ся.. баси натрапих се.
Май трябваше да звънна на Яворчо,то и не беше късно, тъй като е едно от другите същества софийски, които много искам да видя, нищо че той не ме забравя всеки път, когато дойде в Казанлък и за него обичам да казва, че идва в гробницата, за да ме навести.
И тъй де, уговорихме се криво ляво за днес.
Изпих си аз бирата, но логично тя не ме разсъни.
Отидох на концерта в НДК. И там не бях стъпвала от студентските си години. Направили са някакви умни кенефи, дето трябва да си подържиш ръката пред някаква фотоклетка и тя водата да се пусне в тоалетната чиния.. ам то докато се пусне тая ми ти вода.. а аз нали понякога съм седмаче.. как да е – успях.
И дойде време за концерта.
Не е точно моят тип музика честно казано. Че и сега като се върна назад не съм сигурна дали бих си дръпнала повече музика на Мариза. Но както си дремех, или както се захласвах от харизмата на тая жена.. Последната песен от концерта като започна и дори не мога да я запея и мелодията не се сещам даже. Ама когато я запя Мариза и очите ми се напълниха със сълзи, верно, почти се разревах и викам мали ко става с мени .. лудница баси. Какво направи таз жена с мене не зная, хем уж не беше нещо меланхолично.. е текста се оказа баш меланхоличен, но аз от де да знам – сънена, неадекватна, пръстите ме болят от аплодисменти, в същото време дразнейки се на хората, които не знаят кога се пляска и ми пречат да слушам музиката, както и някакво изнервящо шумолене зад гърба си чувах. Абе лудница. След концерта си бяхме уговорили среща с наш Влади, или Владисимо Сладурисимо, Владиради както аз от едно време му казвам.
И като се разнежих..
Мали-мали идеше ми здраво да го настискам това дете!
Не че и това не се случи, но когато си тръгнахме.. и не, не бях пияна. Обаче не знам, толкова време мина, аз се отчуждих от него, но си ми е в сърцето, ей сега като се сетя и пак ми иде да го настискам. Обичам си го. С него ме свързват толкоз много моменти и периоди от живота ми и си го чувствам,че е винаги до дупарата ми и си ме приема такава каквато съм без да ме съди 🙂
Та с него изкарахме една доста хубава вечер, в края на която аз почти заспах на масата. Дойде време да се прибираме на мястото,където ще спим. Обаче.. котките бяха повече от прекрасни, но миризмата ми дойде в повече, па аз имам чувствителен нос, какво да се прави 🙂
Как да е заспах и станах някакси. Помотах се и телефона звънна.. – Димитракиии 🙂
Довлякох лошо време в София.. отново.
Та разбрахме се къде да се видим и аз си ударих един душ набързо, намацах зъркелаците и хукнах да излизам и да търся Зала Фестивална. Прекрасно стана,че никой не чакаше другия. Аз си мислех първо, че може и да не го позная, знам ли що, нещо не виждах добре, имах чувството,че се заглеждам във всеки срещнат, че това е той. Ама не беше 🙂 Не бях сигурна и че съм пред тая зала, където ни беше срещата и звъня, а той нашия идвал и той и тъй, едновременно дойдохме.
Интересното беше, че както аз исках да гушна Влади, явно той така искаше да гушне мен 🙂
Сладурче бе 🙂
Аз както обикновено не се втурвам в нечии прегръдки, нямам против, но сама да хукна ми трябва време , нали съм мъжко дете, не може тъй да се размазвам от първия път. Тоест съм женско дете и знам,че ако не се контролирам, после тоя водопад от чувства няма озаптяване. А и както споменах по-горе се чувствам странно тия дни и страхливо и комплексирано и в същото време пак си имам самочувствие. Ама съм супер стресната. Хубаво, ама Димитраки е от „нашите“ то ясно си пролича, та и с него беше много хубаво,макар и за мъничко.. то не беше малко, ама мина бързо времето. Разходи ме и ме заведе до гарата, което ми дойде много добре предвид неадекватността, в която съм изпаднала. И друг път съм се мотала из София и то сама, но толкоз нужда от това някой да е при мен и с мен не бях имала. Не зная на какво се дължи, ама постоянно като на тръни . Тоест като не бях сама бях спокойна, ама ако бях сама.. не мога да го обясня,просто като трясната. А аз не съм такава бре, не знам.. изобщо не бях на себе си, просто си беше повече от хубаво че бях заобиколена от истински хора.
На това отгоре ме налегнаха едни философии.. едно чудо.. Живота, хората, какви се раждаме, какви ставаме в процеса на живеене, как се раждаме и умираме и как някои на пръв поглед незначителни избори ни правят такива или онакива. И.. сега се наливам с вино, виното от което се оплаквах, че не ме хваща изобщо.. а сега ме хвана, обаче ми е ревливо супер много и тъжно.
Тъжно защото човек се стиска супер много за всичко, стиска юмруци, за да може да прекрачи от един ден в друг и в един момент не може да отпусне ръце и както трябва да се почувства като човек, дето не е нужно да се крие или оправдава за това, което е. Щото насреща си вижда очи, които го разбират, не го съдят или питат каквото и да е.
Както обичах да казвам – просто две духчета се срещат в един момент.
Или три 🙂
И понякога моментът се оказва, че е продължил дълго.
И пътищата още не са се разделили.
И може би няма да се разделят.
Макар и ние да не сме същите хора вече.
Нещата не бива да са такива.
Хората не бива да се раждат пеперуди и да се превръщат на червеи.