Ех.. де е Америката

Та.. айде хаир да е.. Ще е голям късмет, ако още от първия път вземем,че успеем да се класираме за натък 🙂 Ами мили деца.. какво да ви кажа. Авантюристичният ми дух отново е в действие и отново се размечтах.

Лекинко.

За бъдещето.

Колкото и да се опитвам да не си правя планове за нищо, към настоящия момент плановете за бъдещето са на практика моето/нашето настояще.

Времето си тече , дето се вика.

Аз се отнесох и може би трябва по-сериозно да си представя какво ще стане с нас след около две години навярно. Така или иначе имам спасителен пояс, така или иначе животът ми си минава и всичко всъщност все е временно докато почне истинската част на живеенето. А живеенето… то си го има. И продължава повече от три години. Три години от как отново сме тук с малката. Три години от както трябваше да се разделя с идеята аз и малката в страни от Бузовградско. Животът ми тук е супер неестествен в същото време изобщо не се чувствам на „мястото си“. Не е само заради романтичната представа, че разбираш ли настрани е друго.. както едно време си представях град Пловдив примерно.

Но истината е, че съм жадна за приключения.

Още докато мога да си движа пръстите на краката, да карам колело, да се намъквам в този, или онзи парцал, докато знам как да поставям батерии на пистолет за водни балончета.. и докато бирата е по-скоро идея, от колкото алкохол.

Докато идеята носи щастие, а не забрава или.. не знам и аз .

Днес нашето село има празник. Не че нещо, но така или иначе се наложи да се „жертвам“ и да се изтъпаня насред центрото в името на забавлението на детето ми и в името на обещанието, което й дадох, като изпълни задачата.. а именно да се снима за един.. документ, който я влезе в употреба, я не.. ама нали. Ето за това чудо платих 10 лева:

Важното е, че чудото ми е в къщата, но всъщност имах предвид снимката, тъй като трябваше като качество да отговаря на определени критерии. Подозирах и че ще се получи интересен резултат относно останалата част от изпълнението на задачата. Наше лошо няма де.. ама и аз се влюбвам в тази снимка.. мисля, че е голям майтап.

И така мили ми деца.. да си призная мънинко завиждам, щото аз не изглеждам така пакустнически, пък ми се иска.

Много ми се иска.

Защо е това изморено изражение като се видя на снимка в последно време, като така или иначе вече не ми прави такова впечатление умората и не се чувствам чак толкова уморена. Много е дразнещо това с одъртяването и увисването на ченета, бузи, поява на бръчки и тем подобни.

И Теди преди снимката като ме видя да си боядисвам тъмните сенки под очите се подреди очаквателно да боядисам и нейните очи.. как ли да й обясня, че нейните естествени цветове са тези, които аз със сто кила макиаж и бои няма как да постигна…

Понякога й завиждам, честно!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: