Как понякога наистина ти „подаряват“ „добро“ настроение

Мислех да не пиша по тоя повод, но наистина мисля, че имам нужда да го напиша.

Явно съм по-черна от колкото се имам в очите си.

Явно нрябва да чакаме, когато съм в добро настроение за първи път от седмици, не съм изморена и емоционално натоварена, за да ми се излее пумия отгоре, дори и да си я заслужавам до някъде.. че щото тъй може па и да вникна в нещата ида ги разбера.

И въпреки всичко не е правилно.

Защото аз наистина имах нужда от това да се посмея и да се отпусна, тъй като това вече почти не се случва.

И.. такава ли съм наистина?!

Изкараха ме егоистка, на която й пука само за себе си, за нейните проблеми и чувства, не дава на другите да се изкажат сякаш нямали това право. Тъпото е,че се замислям от една страна дали няма нещо истинско в това, въпреки че е направо абсурдно именно, щото егоизмът не ми достига. Мисля,че има прекалено много хора, които ще го потвърдят, но тук не сме на изпит или съд, за да търся доказателства или поддръжници за това или онова.

И аз започнах да се притеснявам. Вече. И почнах да си задавам едни такива черни въпроси. Знам,че съм на прага на нещо хубаво, но що така нямам такова чувство. Когато то хубавото се прокрадне, при това не веднъж се прокрадва, сякаш идва нещо и го захлупва с желязна наковалня.

Мда.. хубаво си ме попариха. Нямам думи.

Иначе вчера беше дори скучен ден. Толкова спокоен и лишен от неприятности, дори си заминах от магазина 5 минути преди края на работното време. За пръв път от седмици се случва, до сега си заминавах около час след това. Върнах се, початих, изпих дори две бири.. Посмях се, побъзиках се с хората, пофлиртувах.. до момента, в който трябваше да слушам колко съм нестереотипна, сякаш това е недостатък, как в същото време било възможно да стана стереотипна, как нарочно съм била говорила неразбрано, щото съм била искала нарочно хората да не ме разбират, че да ми задават въпроси и аз да се обяснявам.

Моля?!

Е, мили ми деца, по-голяма глупост от това не бях чувала.

Интересно впечатление оставям явно.

От както се помня, дори неведнъж и тук съм го споделяла, че бъбривостта ми и шантавите думи, с които си служа са моят чар, но и моето проклятие.

Имало е единици хора, които са прониквали в това мое поведение, както на повърхността, така и под него. Това са хората, които са ми влизали максимално под кожата и които са имали тотално уважението ми именно поради причината,че не ме подценяват и виждат онова, което уж съм скрила. Имало е хора, които не смятат, че това е някаква показност, която е с идеята да се правя на интересна на останалите и да ги измъчвам с това,че не ме разбират, макар и да го искат. На мен ми е действало всеки път супер привличащо, когато някой намери смисълът на това как се държа, или какво върша. Даже снощи имах разговор точно за това в чата с един от любимите ми хора там, с който сме доста сходни в тази част от характерите си.

И накрая какво става.. прибирам се в къщи и както си пея и си свиркам… – „пляс пляс шамарите“.

На това отгоре не мога и да се защитя или да отговоря, щото не ме чуват добре от другата страна на линията, говоря бързо и думите ми се сливат. Да взема да си отрежа половината език, може па и по-бавно да заговоря.

Аз при това положение предпочитам изобщо и да не се мъча да говоря каквото и да е щом не ме чуват така или иначе, но инак знаят, че не ми пука за чуждите чувства и мисля само за себе си.

Пу да съм жива и здрава, отивам да си целуна образа в огледалото!

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: