Най-доброто за нашите деца

Или наръчник как да сме или не сме в калъп.

Тия дни пред очите ми се размахват всякакви така наречени знаци на съдбата, в които беше крайно време да се огледам и над които да се замисля. И всичко се върти над общоприетото, над наложеното от обществото, над наложения ред, над наложените класификации относно нормалност, дисциплинираност, организираност и подчиненост.

Ясно е,че моето гардже е най-хубаво.

Ясно е, че то е индигово, кристално и пимбяно дете, ясно е, защото щом е моето значи има нещо по-така у него :).

Дълго време аз самата приемах за личен неуспех като родител, за нещо ненормално фактът,че дъщеря ми не се вписва още от тая най-ранна възраст в „обществото“.

Днес учителката в детската градина спомена,че това е индивидуалност и организираността се изгражда с времето.. и все пак било неприемливо, когато нещо се учи, когато някакво знание се усвоява, болшинството, масата да възприемат, а две чавета да се разхождат като свободни електрони из стаята и да не „усвояват новата игра“.

Прилагам и това кратко видео. Старо е, но не е лоша идея да се придобие и визиуална представа пред какво са изправени педагозите с моята щерка и както научавам още една мома, новопостъпила, с която моята се сдушила.. и чийто баща засрамената майка обвини,че се е метнала на него 🙂

Стана ми доста забавно и ми просветна.

Вчера на една вечеря пък стана въпрос за това до колко е психично отклонение свръхматематическата способност и интерес на едно под 7-годишно дете, което постоянно смята и вижда навсякъде числа. Като казвам смята, имам предвид вади и изважда числа до 1000. В същото време няма нищо притеснително относно комуникацията и вписването му в заобикалящия свят.

Всяко с номера си.

Моята мома също е левичарка. Доста деца левичари са се навъдили. Но не това ми е мисълта.

Преминахме през какво ли не, аз самата също.

Детето ми е избрало да отстоява себе си, да бъде индивидуално и по-различно, без това да го прави по-ниско интелектуално или забавено в развитието си дете, каквото и да означава това. Не веднъж са ни насочвали към специалисти относно неговоренето, некомуникирането, силно изразеното его, инат и чувство за собственост. Съответно специалистите не намират нищо притеснително. Все още. В същото време аз виждам проблем. Не е толкова сериозен, но просто ме кара да се замисля .. не че имам дял в нещата, не че мога да променя нещо , не че има и смисъл да се опитвам. Имам предвид моментът до колко трябва да подчиняваме децата си на нещо,в което те самите не вярват, или просто не виждат смисъл, в нещо което не ги е убедило така, че те сами да си поемат отговорностза действията, вместо просто да се доверят на чуждата наложена воля и просто да се подчинят.

Никой да не ме разбира погрешно, направо завиждам на тия подчиняващите се, защото те ще имат спокойно детство. Техните мънички и чисти души ще се влеят в колектива и ще живеят в него.

А Теди? Теди на кого да се метне питам аз?!

Една част ужасно много се гордее с нея, друга умира от ужас и страх,че ще има много да реве.. дори не е страх.

Тя ще мачка много по пътя си, но самата тя ще бъде смачкана. Скептицизмът ще я спаси, естествено ще се превърне в човек за чудо и приказ.. Но аз като един родител, щото аз все пак съм такъв..

Кому е нужно?!

Не че аз съм Василиса Прекрасна, но цял живот се боря и продължавам да се боря с различността си, прекалената си комуникативност и в същото време антисоциалност. С присъщата си земност и в същото време постоянното ми убеждение, че все пак съм нещо повече от останалите и те каквото и да си говорим не са достатъчно добри за мен. Рева за тях, и в същото време ги гоня.

Детето ми като беше малко го подцених. То е много по-голям дипломат и много по-устойчиво психически.. и въпреки всичко не ми харесва идеята да се налага да бъде устойчиво. Щото тая устойчивост му е дадена не просто така.

Дадена му е , за да може да понесе всички ония неща, които Господ е приготвил за него.

Нали Господ ти давал точно толкова, коркото можеш да понесеш.

По тая логика силните най-много удари поемат.

И на мен самата ми трябва обучение да бъда родител на такова дете. На мен самата ми е ужасно, ужасно трудно, защото се намирам в ада. Още има кукувци, дето казват, че трудното било докато навърши детето две години. Трудно бла бла, на мен ми се разкатава майката.

Първо то пораства.

Към настоящия момент Теди е на 4 и половина. Вече е отделна личност и не сме скачени съдове. Съответно е ясно, че аз не мога повече да паразитирам върху нея и да я приемам като част от мен. С нейното отделяне от мен двете станахме отделни личности.  И двете сме изправени пред нещо ново и всеки трябва да си го отстоява.И същевременно нито тя е толкова самостоятелна, нито аз.

Но днес ми стана много забавно.

Когато родителката на другото неподатливо дете се притесни и каза,че ще говори с него, аз осъзнах, че някои неща или не зависят чак толкова много от мен, или просто не е моя работа чак толкова да се намесвам и да налагам волята си. Не и аз. Волята си й я налагат прекалено много хора.  Осъзнах,  че просто детето ми е такова. И трябва да го приема като такова.

Неподатливо.

Дупе да ни е яко и на двете, когато трябва да приемаме следващите предизвикателства. Защото първи клас ми се струва ужасно близо. И въпреки моята убеденост, че детето ми е специално, без да има някакви проблеми в интелектуално и психическо развитие, ще имаме проблеми с адаптацията и в същото време няма как да избягам от факта, че ще ме гледат и мен като провалена, че не мога да си възпитам детето..

От една страна ме плаши, от друга изпитвам някакво задоволство,че точно такова дете ми се е паднало. Че е толкова ярко изразена личност, че си защитава териториите много повече от мен, че прави всички ония неща, които аз самата не съм посмяла да направя. Задоволство,че т’ва малкото е не само мое дете, че то още от сега ме е надградило в силово отношение. Обществото аз самата всекипът съм имала проблеми с него. Може би така трябва. Обвинявам малката, че се държи като седмаче, а всъщност седмачето съм аз. Всъщност действително нещата си идват по местата, изясняват се и се превръщат в съвсем нормални и в реда на нещата.

По някакъв такъв смахнат начин.

 

Advertisements

5 Responses to Най-доброто за нашите деца

  1. Niili каза:

    и какво от това?! бъди до дъщеря си, вярвай й и вярвай в нея, както и досега, и нищичко друго няма значение! някой ден тя ще ти е мого благодара заради това, че не си поискала от ея да я `смели` масата. а че ще папкате доста разочарования и двете – така е 🙂 но пък твоето `различно` дете е такова, защото има причина да е такова! защото айде стига от принцове и принцеси, които са галеничетата на колектива, щото отрано са свикнали да получават гъделичкане и похвали колко са по-по-и най-, само защото са се вписали в социума и той ги приема като редови, послушни единици. мерси, не ща! 🙂 да, различна си. и детето ти е различно. супер!

    • keklanka каза:

      Благодаря ти 🙂 Относно останалите „нормални“ и „не-различни“ деца, сто процента и те си имат номерата. Но в живота едни са принцове и принцеси, други не са. Може би е добре тия дето не са, да не се смятат за нещо по-малко, колкото и да ни пилят по нервите 🙂 Принцовете и принцесите нямаше да са такива галеници на съдбата и толкова уверени,че светът трябва да прилича на тях, и да им подражава, ако на тях самите още от деца им се обясни, че не те са центърът. За съжаление това дори на мен ми е трудно. Но все пак като възрастни това е нашата работа 🙂 Радвам се на различността на детето си, но така да ми се иска да й е интересно да слуша приказки, да участва в някое детскоградинско тържество и да каже някое стихче, и да ме разреве 🙂 Тя и така ме умилява като бърка дисциплината на останалите сладурчета. Единственото, което не ми харесва и на което трябва да наблегна в порастването й е, да се опита да съхрани себе си и да се отстоява, но да не пречи на останалите също да го правят 🙂 Щото тя им пречи .. от друга страна по този начин им показва други гледни точки.
      Много объркана история.

  2. deni4ero каза:

    И Любо при едната другарка е като свободен електрон, кво ти пука. Това са малки деца, които не можеш да им заповядаш. Просто на учителките им е по-лесно да кажат – ‘различно е, лекувайте го’, отколкото да се опитат да направят престоя на детето интересен и за него. Проблемът е, че искат всички да са еднакви, но няма как да стане. От 4 месеца, да не кажа 5 съм в този ‘ад’ и какво ли не чух, какво ли не преживях заради това. Но напоследък просто казвам ‘пука ми на жилетката’ и по-малко се втелявам и притеснявам … Горе главата, малкото Кекле ще е добре 🙂

  3. deni4ero каза:

    Забравих да кажа нещо, което е важно също – има учителки, които наистина се стараят (като двата тандема на моите деца), но просто системата е много гадна – с по около 30 деца трудно ще обърнеш достатъчно внимание на всяко едно от тях. Друг е фактът, че доста учителки, пък, им е по-лесно да окалъпят сите дечурлига 🙂

  4. keklanka каза:

    Там е работата, че в нашата група децата да са максимум 15. Честно казано от повечето учителки нямам опраквания, при нас повече настояваше директорката, без да знае за какво става въпрос и то като видя, че аз не я регистрирам, почна да мърмори на майка ми. Иначе учителките ги съжалявам, честно, въпреки че това им е работата. И един ден е твърде възможно и аз да им влезна в „обувките“. Позволявам си да им влизам в положението обаче докато виждам,че все пак се стараят и успяват в много отношения там, където аз самата не мога 🙂 Без да виждам това по някакъв начин да тормози детето. Повече това са ми били притесненията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: