Публикация на тагадъК :)

Бързам, защото всеки момент ще ми доведат моята малка Василиса Прекрасна, Прекрасна и Невероятна, от която все повече ме хваща страх и ми се струва,че предизвикателството вече е факт. Шоуто е в разгара си. или по-точно началото му. Но за това по-нататък.

Живееем в снежна приказка от около 2 седмици. Мисля. Аз си пазя къщата и все още, в малкото възможности да си покажа носа навън (тоест не възможности, а задължителности), се случва все така, че е почти мисия невъзможна. Натрупал сняг до колене, и трупащ ли трупащ.. къде отгоре ми, къде в лицето ми.. къде..

И аз вчера излизах и си викам как ли щеше да ми седи шапка.. наистина почувствах нужда да имам шапка, нищо, че ще ми се намачка главата. Имах качулка отзад на якето си, но нали до толкова ми е оксиморонно съчетанието на тия две думи – „Кекла и Шапка“, та изобщо не се сетих за тая качулка. Разхождах се като Снежанка.. а и дъжда айде иди-дойди, ама да съм в сняг с чадър..

„Сняг и Чадър“ също не са ми особено съвместими неща.  

Попилях някой час, но още съм на тръни. Имах едно задължение към НОИ, което вече е в миналото.. обаче на последната вноска съм им впесла цели 94 стотинки повече и те сега искат да ми ги връщат. Обаче първо трябва да им напиша молба и да си приложа банковата сметка.. за да ми ги върнат. И чак тогава моята одисея ще бъде в миналото. Напълно.

Тоя месец Лайчо си свърши добре работата, доколкото това може да се каже за „бащинството му“. Аз продължавам да отлагам срещата си с адвокат по нашия казус, но.. честно казано като се замисля, че сега съм ни едното, ни другото, се чувствам като все едно съм омъжена за него и той живее някъде настрани. Дефакто все едно нямаме развод, а сме разделени.. (ако знаех емотикон за повръщащо човече във уърдпрес, те тук му беше мястото).

Относно интервюто ми за работа онзи ден.. Първо бях нервна, после ми мина. Пред вратата се заприказвах с една мома, после влязох вътре и там беше някак.. интересно, не съм се шашкала, но още докато бях вътре разбрах, че явно нещата са предрешени, тоест моите думи нямаше да променят факта, че бях формално там, те вече си бяха избрали хора за длъжността.

Напоследък интуицията ми издъхва. Или сдава фира. За последния месец  бях почти сигурна, че чакам двете черти, и че започването ми на работа е почти сигурно. Първата илюзия приключи преди датата, когато щях да взема малкопо-сериозно нещата в ръце, тоест не стигнах до 27 януари, а второто приключи на 1 февруари в деня, когато мина интервюто.

В момента настроенията са доста спокойни и уравновесени, понякога ми става тъжно, но то не може на сто процента да овладявам свръхемоционалността си. Тя ми е дар така да се каже, но обикновено ми пречи, когато трябва да бъда в обществото и да покажа определен тип сила, или да вдъхна такава на някой друг.

Вчера гледах един не особено интересен филм. По принцип не много интересен, но ми напомни за мен и за моето юношество така да се каже. То е в миналото, но просто си спомних за неща, които бях избутала много назад в съзнанието си. Всеки ден в училище беше гаден, срещите ми с омразните съученици, предствата,че всеки ден ще е борба за оцеляване и представата, че няма мърдане. И представата,че съм по-силна от тях. И аз наистина бях и надявам се продължавам да бъда. Но като се обърна назад, може би само последната година в гимназията ми беше относително спокойна. Ония подобия на същества сякаш баха пораснали, или им се появиха някакви наченки на интерес към други неща, освен към  мен. Но е гадно чувството,че  в тия моменти няма на къде да се обърнеш – нито към приятели (щото и те са низвергнати или просто ги е страх да ти бъдат приятели, щото може и срещу тях да се обърнат), или щото не е престижно :), нито към семейството си – щото с тях няма какво да си кажеш, тъй като са те възпитавали сам да се оправяш. Или поне така мисля. И аз се оправях сама, по моя си начин. Бе малко ми се скофти, щото се сетих, че и моята Теди някой път ще влезе в училище и не съм сигурна коя ще бъде. Тая, дето ще тормози или тая, която ще тормозят, или никоя от двете. Но то ще е нормалния вариант, което май се случва.. не особено често. Но каквото такова, животът ни поставя постоянно пред трудности, за да ни направи такива, каквито сме и за да се обичаме все повече и повече. Както аз се обичам. Който се чуди от де толкова самочувствие – те от там е. Може на практика и видимо да нямам кой знае какви успехи, но то е щото не ги афиширам, за голяма част от тях не съм писала тук, нито говоря за тях. Но смея да кажа, че съм се справила повече от добре и съм придобила вярата, че съм достатъчно силна, за да се справя и с още.

Но.. ааааре нема нужда!

Ааами.. аз да спирам с писането. Днес -толкова, или за сегашното ми състояние на духа – толкова.

Дует „Авеню“ ми омътиха главата, та по случая ще се почерпя отново с две техни песни 🙂

Може би ще се наложи аз да им правя клипове и да си отворя още повече работа.

Но ги искам тук барабар с текстовете.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: