Като тресната съм

Нищо особено. Отново нищо особено. Не мога да си хвана траекторията и хем съм аз, хем съвсем не съм аз. От седмица, или вече две, почти не съм напускала къщата и стаята си. Всяко чудо за три дни. И така с „почивката“ ми. Вероятно около 4 ще пробвам да се чупя от тук и да замина в Шумен, където ще удавя в бира (и надявам се поне да не ми е гадно) своя 30-ти рожден ден. Мразя да си го празнувам от как навърших 18 години. След това съм имала и хубави такива, но просто не ми се празнува, особено от както няма почти кого да поканя, нито го имам за кой знае какъв празник, просто не го чувствам като такъв. Не защото пораствам, или ставам възрастна. Просто тогава просто искам да се скрия, не искам да се знае,че одъртявам, не искам да гледам как някой очаква от мен да съм примерно щастлива.. или да го празнувам тоя ден. Ходенето ми отвъд все пак ще е своеобразен празник, но пък там ми е добре. Последния път градът не бе така враждебен, но и аз не оставам повече от два дни.

За последните близо три седмици съм качила поне 3-4 кила, не съм се поглеждала в огледало и съм като в транс. Теди е при мен, прекрачваме от ден в ден, но апатията ме завладява до толкова,че съм като някакъв слепунгер. И наистина напоследък в дните и нощите си единствените хора, които някак забелязвам са дъщеря ми, Венци и една нова звезда. Тая новата звезда определено ме изненадва и почвам наистина да съм много учудена относно нея. Изниква ми в съзнанието точно в такова време, когато съм по-сляпа от най-слепите си дни, когато не мисля за нищо, когато отново се връщам назад в еволюцията си и мразя всеки един ден, искам да го зашлевя и прекърша на две..

Искам да убия дните си, да им отсека главите и да дойде вечерта. Единственото ми приятно време е през нощта и ставането в 6 сутринта. Останалото е само блъскане. Дори не се чувствам като човек.

Тъпо е, щото съм човек.

Тъпо е, защото съм оптимист човек.

Тъпо е, защото аз съм живеещ човек, човек който постоянно препуска и обикновено няма време да спре.. и в един момент когато все пак спре.. си остава долу и трудно се изправя.

Обичам да се смея, не просто да се усмихвам.

Няма как да не видя  кога все пак го правя въпреки трудностите, които имам сега. Отстрани те са нищо, била съм в истински каши, но истинските проблеми ме амбицират, тия по-средните и тия уж невидимите просто ме събарят и съсипват. Не знам как да се справя с тях. И просто търпя, чакайки облаците да се разнесат.

 

Advertisements

3 отговора към Като тресната съм

  1. workshopofniili каза:

    чшшшшшшшш, ало, на 30 си още бебе, какиното 😀 сериозно, светленце… пусни се по течението, спри да очакваш някакви еща, спри да мислиш – и просто ще ти се случи това, от което наистина имаш нужда. гушки!

  2. keklanka каза:

    Абе аз ,че не съм бебе не съм 🙂 То ме е яд не – че одъртявам, ами щото сега между 30 и 40 години е най-прекрасната възраст, или поне така си мисля 🙂 Пък аз или не го оценявам, или не го усещам пълноценно. Много си права,че трабва да спра да очаквам, ама пък понякога ако не очаквам съвсем затъвам 🙂 Именно очакването какво се крие зад ъгъла ме държи будна. И Теди естествено 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: