Североизточна България 2011 – Мадара

Или как тая година си получих и втората диплома за висше образование 🙂 Това ще е първият и последен път, когато я споменавам, тъй като това стана просто, защото бях там и имах тая възможност да си я получа, като цакам още 20 лева за удоволствието.

За тези, които не знаят, аз вече не работя в магазин „От Инкредибъл по-Инкредибъл Индия“. Така или иначе между 3 и 11 октомври беше планувано да ида в Шумен и Долен Чифлик. И да си взимам на почивки отпуската. Та на 3 изпратих детето на градина и си доприготвих багажа. Пътувах с добрия стар влак, който си минава по същия път, в същите часове, с тая разлика, че вече са го направили да ходи и до Варна, а последната му гара не е Шумен. Имаше мъъничък проблем, че нямаше кой да ме посрещне на гарата, защото мацката, у която щях да спя работеше до късно и имах около час и половина да се чудя какво да правя по нощите..

Влакът пристигна в 22.00. За щастие на лице беше една приятна физиономия на име Стефан или просто Чефо, който като един кавалер и джентълмен дойде с тъмночервената си колица, взе ме от гарата и ме разведе из нощен Шумен. Не мога да опиша чувствата си тогава.. наистина ми е трудно. Хем все едно изобщо не бях отсъствала от там, хем в същото време ме е нямало. Мека улична светлина, хора по улиците, зеленина по центъра по центъра, нов асфалт, както и силуетите на новите пейки, които са поставили по алеите. Отидохме в централната „Аризона“, където пих бира и пуснах в действие приказливостта си. Всъщност със Стефанчо се виждахме за първи път извън виртуалното пространство, хубаво дете бих казала със скрити таланти 🙂 Преди това бяхме говорили като ида да идем на Мадара. Вечерта само уточнихме часът, когато да ме вземе от квартирата, и нещата се уредиха. Дойде  време да ме води у тамошната къща, всички по леглата.  На сутринта ни чакаше Мадара, хубаво време, много слънце, светлина и очарование. И той и аз бяхе станали по-рано и не бяхме спали, той даже дойде по-рано да ме вземе. И така краткото пътуване с кола до подножието на скалите свърши и ние позаобиколихме касите (нещо не ми се струва редно да плащам, за да се поразходя из гората) и започнахме изкачването си по първите стъпала току под скалния барелеф.

Имаме само една обща снимка с момъка, на която сме като сенки, нея ще я видим по-нататък 🙂 Но честно да си кажа много се гордея,че показах на още един човек какво прекрасно, прекрасно място е Мадара. Идеше ми да снимам всяка суха тревичка и да нацелувам тая прекрасна земя 🙂

Като се качихме по тия стъпала, отново слязохме малко по-надолу и тръгнахме нагоре по пътеката към крепостта.

Хубаво, но имаше леко отклонение в страни, което нямаше как да пропуснем, а и не бързахме за никъде, разходката беше едва едва започнала, пък и като знам,че кой знае кога пак ще дойда..

Трябваше да посетим и Капището. Ето и още няколко снимки от там.

Пообиколихме хууубаво, поразходихме се наоколо, направихме няколко фотосесии 🙂 Ето ме и мен как съм поседнала на една от стените.

След като сметнахме, че сме видели почти всичко и съм снимала  почти всичко, решихме,че е време да се върнем на главния път и да се заемем със същинското изкачване нагоре към Крепостта. Сещам се,че в предишните ми пътеписи за Мадара от точно това капище не съм публикувала снимки, но мисля последния път бях с Теди на ръце във ветровито време.. Беше доста екстремно и нямах такова настроение за снимки както в тоя слънчев октомврийски ден 🙂 И ето че поехме нагоре. Пред очите ни се разкри ето това :Изглежда доста високо и трудно постижимо да се изкатери, но всъщност маршрутът не е така тежък, а е приятен. Има място за отдих, както ще се види по-надолу, а и това, което се откриваше в краката ни по време на изкачването беше достатъчно, за да изпари всякаква следа от умора (или наченки на такава).

Компанията беше приятна, слънцето топло, фотоапаратите постоянно щракаха, а ние с Чефо се дебнехме един друг да си правим снимки, без да знаем, че сме снимани 🙂

А ето го и него в една от снимките, където съм го засякла без той да знае 🙂

В щракане на фотоапарати и цъкане с език колко е красиво и прекрасно и невероятно, неусетно се качихме чаааак горе на върха на тия скали и започна разходката по равно и висоооко високо 🙂 Ето още малко снимков материал без коментар на това, на което човек става свидетел там горе, а после ще продължа разказа в картинки за обиколката ни из старините 🙂

Човек направо може да си изгуби ума на това място и да си помисли,че може да лети. Помня как съм изкарвала часове на тия скали и как  усещах да ми се възвръщат силите в момент, когато животът наистина ми се струваше много труден, тежък и не си струващ да се живее. Чефо дори и да не се беше навил да дойде с мен и сама щях да ида. Радвам се,че го направих и него част от това, може би само за мен това място е така важно и интересно, може би само аз го имам за такова каквото го имам. Не знам.

Продължихме разходката вече по равното и стигнахме до така наречените старини или:

Ще покажа снимки на възтановките на тия сгради, на това колко странно в днешно време да живееш в един свят и в същото време да можеш да се пренесеш в тоя-другия. Не че искам да живея в онова време. Някакси не ми се струва много привлекателно. Обаче историята си е история, археологията също. Тия две науки винаги са ми били много интересни и увлекателни.

Това последното би трябвало в миналото да е било църква. Съжалявам,че коментарите ми стават все по-посни за сметка на снимковия материал, но и аз почнах да се поизморявам 🙂 Въпреки,че ми е невероятно приятно и хубаво да си спомням да всеки един от мъничкото дни и часове, които прекарах в Шуменско.

След като хубаво обиколихме околността, поснимах шипките, трънките и тетрата, лекинко-полекинко  започнахме да слизаме надолу към така наречените пещери, които са в подножието на въпросните скали. Традицията си е традиция, обикновено маршрутът минава от горе, после се завършва кръга с тия места.

Ето ни на една импровизирана обща снимка с моя спътник 🙂

Вече сме долу, да си представим, че обратния път по изсечените в скалата стълби е бил много по-бърз от изкачването. Малко си е стръмно и опасничко, а и аз бях с едни дъъълги дълги крачоли и все ги настъпвах. По тая причина на една от снимките по-горе се вижда как съм ги навила.

Есента е повече от прекрасна. Вече е тук и става все по-топло, макар и да е студено :). Цветовете са наситени, навсякъде припкат катерички, които чоплят орехи 🙂

А това по-надолу е пътят към Пещерите:

Покрай който път се издигаха тия сладури, които нямаше как да пропуснем да заснемем, все са ме впечатлявали цветовете на тия скали. Как все едно отразяват светлината, как излъчват някакво сияние.

Вече стигнахме току до пещерите, в близост на които има направен параклис, където обикновено има жена, която обяснява кой го е построил и така нататък. „СВ. Панталеймон“ е името му. На параклисчето. И с жената преди години бяхме станали почти приятелки предвид колко често водех хора по тия места. Помня как на първата ни среща жената реши,че съм от селото и че ме познава. Това за мен беше доста интересно, помня го и сега, дори все се майтапя,че явно пъпът ми е бил довян по тези места или най-малкото в предишен живот съдбата ми е била свързана по някакъв начин с Мадара.

За да се добие по-голяма представя за мащабите на мястото, където бяхме със Стефан, трябва да се видя и аз каква съм ситна в сравнение със скалите около мен.

Това е така наречената „Малка Пещера“, която е съвсем близо и до „Голямата“, представляваща нещо като огроомен заслон с невероятна акустика, по стените на който тече чиста минерална вода.

Имаше и дърво с разни любовни послания, не можех да пропусна да снимам и него, макар и да съм противник на такива издевателства над дърветата.

Единственото по-неприятно нещо, което се случи, беше че любимото ми стихотворение закачено на дърво в близост до пещерите беше подменено с друго. Също красиво.. но друго и не така истинско и според мен не носещо същия заряд като това, което ще публикувам по-долу и което ще е завършекът на този пост.

А беше едва един следобед. Разходката приключи и се върнахме се в града.

Изповед на гората
Ти, който утоляваш жаждата си с тази бистра вода. Запомни: тя е моя.

Ти, който дишаш този ароматен въздух. Запомни: той е мой.

Ти, който се радваш на тази красота. Запомни: тя е моя.

Ти, който се наслаждаваш на песните на крилатите певци. Запомни: те са мои.

Аз съм първичния извор на живота. Неговата сила. Неговата младост.

Без мене земята ще стане пустиня.

Без мене ще пресъхнат бистрите ручеи.

Без мене ще отлетят веселите птички.

Без мене ще се отрови въздуха.

Без мене ще изгасне красотата.

ЗАТОВА ПАЗИ МЕ! ОБИЧАЙ МЕ!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: