Сутрин в 6

Снощи не си взех снощната порция чат, но за това пък през деня се случи нещо, което ми преобърна главата. Разделих се с един мой страх и предубеждение навярно..

От една седмица се мъча да напиша нещо всъщност и все запецвам. Имам толкова думи в главата, които не ми стиска да напиша, тъй като се колебая. Не в това дали са истина, а в това, че  аз самата малко трудно ще се отрека от тях.

Има още 2-3 дни, които трябва да изчакам да преминат, както и още няколко след това за да разбера навярно че последния месец беше някакъв сън, или не съвсем.

Признавам си,че до някъде исках да дойде събота по-скоро.

Както го искам и сега.

Както и не ми харесва вече толкова идеята да пускам някого да спи при мен и Теди, както тая идея ми хареса преди два дни примерно.

Супер много се отмятам и връщам същевременно на същото място. Не че съм кой знае колко объркана.

По-скоро излиза, че въпреки многото доказателства и постъпки аз не мога да се доверя на никого.

По-скоро на някого.

А ми се иска.

За пръв път влизам в роля, когато трябва да мълча за чувствата си, дори и да не ги назовавам и анализирам.

Да се правя,че не съществуват, да не провокирам и да не флиртувам.

А просто да знам, че там някъде има нещо между мен и някой.

Химия.

Не веднъж съм казвала,че ми е омръзнало от драми.

Но все попадам в центъра на такива. Животът ми е белязан просто.

И е странно чувството, когато попадна на човек по-несигурен дори и от мен. И в същото време достатъчно пораснал.

Времето така и така не е мой другар, но със сигурност вчера стана нещо, което ме свърза с някого за цял живот. Като татуировка. Буквално. Нищо особено би казал някой.. А аз като се сетя е повече от особено.

След поредица от събития имам чувството,че аз самата се татуирах. Честно до сега не съм имала никава, ама никаква представа какво истинско и съкровено нещо са татусите и още повече да присъствам и участвам в избора на нечия татуировка. Да седя и гледам как за няколко часа нещо придобива дух и смисъл върху нечия кожа. И да имам чувството,че това е моята собствена кожа. Само като си помисля, че това е нещо, което някой ще гледа всеки ден върху себе си и настръхвам. Още повече, че и аз имам роля.

Абе може да ме сметне някой за луда, но това си беше като прераждане. Трябваше да присъствам за да се разделя с предубедеността ми към рисунките по тялото същевременно.

И един ден и аз ще имам татуировка, която ще направя или отново със същия човек, с който бях докато правеше своята, или ще ида съвсем сама. С него, щото някак ми се иска да бъде част от нещото, което ще направя, и без това както казах по-горе все едно неговата татуировка е направена върху мен. А само мога да си представям какво му е на него.  Толкова ми е странно и ново всичко, на което станах свидетел през изминалия ден. Такова нещо трябва да се преживее, нямам думи да опиша тия чувства, усещания и настроения.

Супер много се зарибих и по художника. Професионалист и в същото време така отдаден на работата си. Отново поисках и аз да мога да рисувам така. В същото време мисля, че веднъж избера ли с какво да украся кожата си ще се влюбя в това нещо.

Времето както казах не е мой приятел и в същото време е повече от такъв. Може би ми дава колкото се може повече, може би прави повече от възможното. Може би в събота ще ме раздели физически с някого, може би дори това ще е краят и в същото време така ме свърза с него, все едно имаме общо дете. И това го казвам при положение,че вече имам истинско общо дете с някого, а не се чувствам никак свързана с този някого, поне съм много далеч от това, което чувствам в момента. Драмата пак ще заеме мястото си, защото в известна степен всичко станало може да бъде някакво ново начало.. или край.

И двете неща ми се струват еднакво възможни.

Преди няколко дни исках да доведа някой тук и да остана насаме с него. Сега не съм толкова сигурна, даже по-скоро не искам. Притеснявам се как ще мине тая вечер. Притеснявам се от себе си и от чувствата, които не мога да подтисна.

А искам. Искам да ги погреба и да продължат да бъдат мои и да не излизат от мен като змии.

Не искам да пусна някого в тая стая и после да го пусна да си иде. Да се опитам да погреба тия мигове някъде дълбоко в мен, дори и да не ги описвам тук на тия страници. Не искам, а трябва отново да направя усилие и да стисна зъби. За пореден път. Още една нощ на откровения трудно ще понеса. Изпитвам ужас честно.

Сутрин е. Вече е 7 и 10. Трябва да приготвя Теди за градина и да я събудя с „Том и Джери“.

Добро утро.

Все пак утрото е добро.

А догодина по това време, дай Боже, да пиша за собствената си татуировка.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: