Доживях :)

Днешният блог-пост е посветен на Венци, с който си пишем от около три години и с когото най-сетне се запознах и да се изфукам бях сред първите хора, с които побърза да се види след като пристигна на родна земя.

Та аз се радвам, че най-сетне го видях и успях да изкарам няколко часа с него… и да го слушам 🙂

Интересното е, че имало и хора, които могат да ми вземат думата, дори да говорят от мен повече.. и даже аз да мълча и да кимам.. с часове 🙂

Нищо де, то е сладко.

Какво да кажа, като се сетя преди да почна работа колко часове съм изкарвала в скайп разговори ми е толкова странно, сякаш е било преди цяла вечност.

Като сетя и какс нетърпение съм чакала да се видя на живо с тоя човек.. е та вече го видях.

Общо взето е същия забевен и пернат човечец от скайпито 🙂

Има и още черти, които бяха само загатнати, но то не е нужно да се показва, аз си ги знам и без това 🙂

Няма кой знае каквода пиша, просто е някак странно как времето минава и как и аз се чувствам някак друга. Уж съм страстна и импулсивна натура, а много, ама много отдавна не съм давала израз на тия си качества. Така съм се бетонирала и циментирала в тая гробница.. думи нямам.

Тия дни ми е свинско, защото усещам как и малкото ми приятели останали извън Казанлък лека полека изчезват от живота ми.

Всичко си е в реда на нещата и е нормално.

Напълно нормално.

И аз го приемам.

Отново докато съм тапицирана в тая гробница.

Само гледам как светът ми се сгромолясва, за да се съгради нов.. по-самотен и пуст от предишния.

Това не е самосъжаление или нещо друго, просто така го чувствам.

Не е и примирение, че така е писано.

Не е нищо неочаквано.

Не е нищо неочаквано и как протече вчера срещата с Венци, как постепенно съкращавам срещите си и с малкото си познати тук, как и тия извън „тук“ постепенно изчезват от пейзажа.

За това ми е тъжно и в същото време някак все едно.

То е като да гледаш как съдбата и животът ти нанасят побой, но рецепторите за болка ги няма, просто дори не ти пука за болката. Не те боли, ударите може и да нанасят поражения, но това остава някак в мъгла.

Това лято може би няма да ходя в Шумен, както и следващото.

Страх ме е от хубавото.

Нямах търпение допреди месец да си спретна една почивка, нямах търпение да видя него, нея, ТЯХ!

Обаче.. честно не мисля,че си заслужава да си го причинявам това щастие, което ще ми донесе само мъка и то още докато съм насред него.

Не искам никой да вижда сълзите ми, от дете ме е срам от тях, а те още от тогава са прекалено много и неконтролируеми.

Много хора могат да не се съгласят с мен и няма да го направят. Знам го.

Но това съм аз и това чувствам.

Мисля,че кариерата ми на пътешественик, който навестява стари приятели, трябва да спре.

Време е тия стари приятели да навестявят мен.

Някои вече го правят 🙂

Както обичам да казвам, все едно идват на гроба ми, но на живия гроб и когато ги видя, аз отново оживявам, за да умра след като си идат.. или да оживея пак, когато погледна детето си макар и за по-малко от час на ден.

Advertisements

One Response to Доживях :)

  1. Svetlina каза:

    Сега… не знам колко съм стара и колко съм приятел, ма щом си просиш… може да се измисли нещо. И без това едно мъничко рождениче има при тебе 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: