Явно отсъствието ми ще продължи повече от предвиденото

Така, както предполагам доста от читателите ми знаят от фейсбук или от други източници, или изобщо си нямат и идея… от доста време разредих писането си тук.

Явно идва време да обърна внимание на ръкописния си дневник.

И не само това.

Компютърът ми нещо се почупи, нямам пари да го поправя и що за глупав парадокс – излиза,че когато работя имам повече разходи от когато не работя.. все тая. Поне времето ми е запълнено.

С Теди имаме голям аквариум с риби, радио, което ни свири, и танци, които танцуваме всяка вечер, когато се прибера от работа. Пада голяма веселба между другото, а и аз вече не съм чак толкова гузна, когато след работа се кьопна пред компютъра и пусна на нея детските, а аз се заредя пред фейсбук, скайп и всички производни.

Факт е, че поради честите си отсъствие напоследък се изпозабравих с народа, престанахме да се търсим, за което и аз имам вина също. Факт е, че напоследък постоянно съм обладана от идеята да си направя свой собствен отшелнически свят без никакви комуникации, без излишно натоварване, само аз и Теди, и главата ми. От една страна с това идват и гадните мисли за това колко ми е хубаво тук и същевременно е моя присъда и моя мъка,че просто се наложи да се спра без да виждам никакъв път напред. Щастлива съм, не мога да си изкривя душата, като цяло животът ми е повече от идеален, като цяло съм спокойна, но не може някак всичко да е добре. 🙂 По закона за всеобщата гадост.

В работата напоследък е голяма скука, хората и те ме дразнят, липсват ми хората, с които отдавна не съм и ми писна да съм постоянната пружина, която навивам и навивам. Хубаво е да съм все такъв оптимист и всичко най-засмяно и хубаво, ама и то си е тежко, щото докато не пускаш негативното навън то си се трупа нейде си там.

Какво мога още да кажа.

Минава месец след месец, Теди расте, аз започвам да се движа към върха и след година две порастването ще премине , за да отстъпи ред на спускането от върха. Утре ще се обърна назад и ще разбера,че не е минал само един ден,  че са минали 20 години примерно. Честно казано не се виждам никак след двайсет години, прогнозите, които си рисувам не са изобщо розови и за това не мога да кажа в никакъв случай,че сега съм нещастна, защото каквото и да ми се е случило до сега е нищо с това, което трябва да търпя по-нататък 🙂 Добре че всичко е постепенно и човек има да свикне.

Днес е неделя – единственият ми почивен ден и съм в къщата на по-голямата ми сестра. Малката е на вилата с нашите и така. Днес е ден за пране и не знам какво.

Изобщо не мога да се погледна, ама никак.

Искам лятото по-бързо да идва и да направя малко разходка към Североизточна България.

Сама ми се пътува, ама много.

Та така.

Може да влезна в зала скоро, може и изобщо да не влезна. Ще се опитам да не прекъсвам съвсем писането си тук в следващите месеци, но за да сме наясно – нямам вече компютър 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: