Кафе, кафеееее

Ей ме на и мен. Отново. С кафето.

От днес съм решила да уча за държавен изпит 🙂 Добре, ама после. И ако взема изпита, а и да не го взема, пак дължа много,  много благодарности на една необисновена, обикновена Яна – http://yaneto.wordpress.com/2010/02/17/casual-uncasual/ ,

която ми изпрати разработени въпросите. Изобщо нямам желание да чета, но ще се насиля за последно. Не мога да повярвам, че вече я докарах до тук – да завърша семестриално.

И до трудовата борса 🙂

Мисля, че се задават спокойни дни в следващите 6 месеца и съм нахъсана заради разнообразието, което ми предстои, макар и да не е кой знае какво. Обаче получавам някакъв шанс и възможност да се влея в живота тук. Чувствам го и като втория шанс, който ми се предлага, от как през 2000 година напуснах това място. Вярно е, че с прекъсвания съм се връщала тук, но не съм си показваала носа на вън, контактувала съм единствено с хора от семейството, Мария, Миро и евентуално някое желано и очаквано гостенче от София и новопазарския регион, и Вършец и.. те си знаят кои са. И естествено приятелчето ми Бейн 🙂 Нека определението на последния да не прозвучи умалително, това е едно от стъпалцата, което много го е приближило до сърцето ми в ранг приятел 🙂 А който поне малко ме познава, това за мен е най-високото място, където мога да поставя някого в собствения си свят 🙂

Както и да е. Мисълта ми беше за втория шанс, който получавам. Отново тръгвам на училище. Сериозно. Странно ми е и някак ново. Нещата се нареждат както всъщност съм искала, при това без излишно да се надявам и очаквам, като изключим настоящия момент, но за сега не мисля,че дори и с риск да очаквам повече ще съм на загуба 🙂 Както някои знаят, бях се навила да ставам кадрови военнослужещ и въпреки, че много хора ми казваха, че това е за мен, че много ми отива, въпреки че облагите от тази работа бяха прекалено примамливи в смисъл парички, отпуски, жилище, детска градина, възможност да се изнеса от тук… въпреки тези облаги, все нещо от вътре ми тъкаше и ме караше да отлагам и да усещам, че това не е за мен и да го приемам като примка, която съзнателно ще сложа на врата си, ако съвсем не ми остане място за мърдане. Имам проблеми с поставянето на цели, които да преследвам, това го изясних в предишен пост…

Та вместо да ставам военна, реших да отложа още малко вливането ми в истинския живот на още по-голямо безпаричие, на още по-голяма умора, нерви и нещастие. Да, защото така виждам живота си след около 6 месеца. Въпреки Теди, въпреки всичко останало хубаво в живота ми.

Силна съм. Издръжлива съм. И всичко си казвам на всеки, на всеки в очите и на всеки с усмивка. И не се преструвам.

Но хората не ми вярват.

Избягвам хората, не искам да им се усмихвам вече. Не искам повече да ме питат нищо, когато очакват с желание на настървен хищник да се срутя в краката им хленчеща и нещастна, когато усмивката ми не ги радва, когато не вярват на усмивката ми, когато се съмняват в думите ми и когато си мислят, че лъжа като казвам, че съм добре.

Говоря за Николай и мен, и статуса ми на самотен родител.

Това,че изобщо не се възприемам като такъв е съвсем друга тема.

Това е както едно време не можех да си изкривя езика и да назова Николай „мъжа ми“ и го представях като „бащата на детето ми„, дори когато не сме били разделени – нито официално, нито неофициално. Защото примерно ние сме разделени вече година и половина, но хората чак сега се усещат. Въпреки усмивката ми и предразположеността ми – не смеят да ме попитат, а който се осмели ме гледа съмнително. Не може аз да съм добре, когато нямам мъж до себе си, ама как може.. на хората най-големия им страх е да останат сами. Явно.

И то не сами по принцип, ами без половинка.

Това го видях и го виждам. Притова положение ми е много трудно да погледна някой в очите, освен това ми е много тъпо, когато разбирам как хора разпитвали къде е Николай, а не смеят да питат мен, въпреки че имам едно ужасно качество да разказвам всичко в подробности и на всеки, трудно премълчавам и лъжа, много ми знае балалайката, само да ме подбутне някой 🙂 Питат приятели, роднини и познати как съм преживяла раздялата, как аджеба наистина 🙂 Други пък много ми съчувстват и се опитват да ми намерят работа. Примерно. Не обичам да ми съчувстват, още повече, когато няма за какво, това всъщност и ме натъжава, дори когато наистина страдам не искам никой да ми съчувства, защото по този начин ми човърка в раните, но не бих се разсърдила, ако ме задърпа за косата и ме изведе на разходка примерно. Съчувствието е за слабаците и за тези, които обичат всъщност да страдат и да са тъжни, които обичат депресиите и чрез мъката живеят и осъзнават съществуването си. Съчувствието често е необходимо, но реално води до по-дълбоко затъване и реално не помага, а вреди. Според мен единствено действието помага в подобни случаи, когато човек се чувства в безизходица, той се нуждае от това  някой да му подаде ръка, да го оскубе, да му нарита дупето, да му предложи и други варианти за измъкване от гадна ситуация примерно.. но не и съчувствие, не и състрадание. Така един депресиран човек може още повече да затъне в проблемите си и да се съсредоточи върху безизходицата си.. която навярно има  изход…

Хората всъщност са добри. Но имат задръжки. И аз имам такива. Много. И се дразня.

Ето, пак се отнесох. Идеята беше, че не искам да се трудя повече, не искам да доказвам на хората неща, в които те не вярват, или не ми вярват. Еми като са толкова любопитни, тогава нека са готови да чуят всичко и то такова каквото е, а не такова каквото те са си го оформили в главите!

Аз съвсем престанах да искам да виждам и да говоря с когото и да е, съвсем се отдръпнах от всичко и контактността ми отиде по дяволите, защото всъщност съм контактна личност, но общувам индивидуално с всеки, в група не съм особено активна, в група не смея да кажа пред всички какво мисля, защото цял живот съм позволявала и да ме мачкат, и да не зачитат мнението ми.. гласът ми е тих. Трябва съвсем да бъда на предела, за да викна.. правила съм го, но всеки път, когато не ми се остави друг избор.

Както някои знаят, имах голям мерак да се сдобия с кетап за завършена компютърна грамотност и да покрия 1-2 нива по английски език. Но нямам пари. Когата имам пари – нямам време. Гаден порочен кръг. Но за мое щастие и късмет, който все пак имам, в Бюрото по Труда ме удостоиха с възможност да изкарам тези курсове, всеки от които трае по три месеца и на мен идеята ми всъщност по английски беше да получа малко повече теоретични знания, че от там и сама да се обучавам. И ето,  случи се. Освен всичко се чувствам странно, защото се запознавам с една интересна групичка от млади хора, сред които аз съм може би най-голямата 🙂 Това ми е последният влак, майтапя се, че докато съм млада да ги изкарам аз тези курсове на аванта, защото после няяяямаааа. Защо като млада – защото хората решили,че до 29 годишна възраст човек все още си е млад, а аз ще съм на 28 години само до 4 ноември тази година, та тъй, докато съм млада, трябва да действам. Отново в последния момент 🙂

Вчера се проведе някакъв инструктаж, учиха ни как да пишем автобиография и как да отговаряме на въпроси при интервю за работа. Много съм умно и прозорливо, всичко разбирам и всичко ми е ясно, перфекто се анализирам, но за мой ужас, яд и безумие –  не мога да се преборя с отвратителното ми притеснение, нервност и припряност, и неспокойност при разговор с хора, които по някакъв начин не чувствам нито близки, нито познавам. Перфектно знам какво си мисли някой като ме вижда,че не го гледам в очите, че съм със скръстени ръце и крака и бла бла. Това са ми крайностите, защото едновременно с това съм съвсем в обратното положение. Суперактивна, суперконтактна, усмихната, зевзек, флиртаджийка, закачалка.. мъка мъка, трудно е да живея със себе си 🙂 Говорихме с психолог и всеки от групата се представи, аз дори и разговор завързах с една мома, с която за малко сме се разминали в болницата, родили сме през една седмица 🙂 От другия месец почвам английския и ще сме заети всеки ден, поемат ми пътните разноски и ще ми дават и 4 лева отгоре, богата работа, а 🙂 Хи-хи, кефя се, защото сега ще се събера с нова група хора, хора с които слава богу не съм била в един клас, защото хората от випуска ми ми навяват прекалено гадни спомени за мен, за тях самите и живота ми тогава… Харесва ми,че 6 месеца ще имам възможност да се огледам около себе си, да видя, че има и други хора, че има непознати, нови непрочетени книги. Такива неща в главата ми 🙂

Advertisements

4 отговора към Кафе, кафеееее

  1. Lady Frost каза:

    Успех ти желая!

    Не си го слагай много тоя държавен, ще мине и ще замине без да се усетиш. Не си давай много зор! 🙂

  2. keklanka каза:

    Да.. имам голям проблем,че изобщо не си го слагам, а имам около две седмици до него 🙂 И благодаря за успеха, то май го имам, ама се крие зад други едни прашинки 🙂

  3. Svetlina каза:

    Хахаха 🙂 Откога те чакам да пропееш на английски 🙂
    Обаче я първо им кажи как понесе раздялата с Лайчо :))))))
    Много, много си права, че хората ги е страх да си нямат половинка. И от това много патят. От себе си, де.
    Пък ти ако щеш ставай военна, аз на Теди пак ще й викам, че е Кубинка 🙂

  4. keklanka каза:

    Аз отдавна пея на английски, бе момиче, много неща схващам, но съм самоуко дете и ме боли главата, когато се налага да общувам с някога на ангИлийски, защото по принцип пиша бързо, мисля бързо, и говоря бързо. Когато не знам езика се бавя и това ме тормози.. много :)а на Теди като порасте, така и така ще й се купят кубинки, тъй че може от сега да тренираш.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: