Закъсняло сбогом…, Вик

Тези дни за съжаление имам някакъв спад в настроението, или ми куца фактът, че понякога се налага да имам повече контакти с хора, или такива, на които да мога да се обадя, без проблеми. Такива хора, които са от моя град, от моето най-близко обкръжение.. а моето най-близка обкръжение са родителите ми, сестра ми, Теди, една приятелка и приятеля й. Никой друг. Като цяло ми стигат, но по едни такива причини ми се наложи да направя списък на хората, с които кантактувам, оказаха се по-малко от 30 и то от цяла България, а трябваше да направя проклет списък на хора, които са в моя регион. Отново черно на бяло видях изтипосан нулeв списък и ми стана едно тъпо, че антисоциализацията ми в обществото може да носи и негативи, в този момент ми се щеше да приличам на Николай, да мога да създавам нови контакти, да мога да казвам „моля, имам нужда от помощ“, прииска ми се да мога както да правя услуги, така и да искам такива, ако имам нужда.. но не мога, не че не мога, просто все едно вървя срещу себе си, за мен това да призная,че имам нужда от помощ и да я получа е дори по-страшно от това да не я получа и да изтърпя негативите от неполучената помощ.. луда работа.

В понеделник ще пътувам за Шумен, много се надявам да мога да мина и през Варна, за да се видя с Бонбончо. Навярно тя ще е на работа, но сега пък, ако времето остане студено, може и да й се размине работенето и да се видим. Не знам. По-важното е да си подам докуентите за изпита.

Имам няколко месеца отсрочка преди да започна някаква работа.

Вчера бях на едно интервю за работа и от там се разцентровах. Установих колко много съм се затворила в себе си, как не искам да разисквам никакви лични въпроси, освен тези, които се отнасят до Теди, дори и за нея не искам да говоря с непознати хора. Попитаха ме дали се възхищавам от някого и дали искам да се запозная с някой известен човек .. и знаете ли.. отговорът беше, че аз всъщност от никого не се възхищавам така истински, че да мечтая да се запозная с него, искам да се запозная с много хора, но не и защото им се възхищавам, а защото по някакъм начин съм ги почувствала близки до себе си, именно защото не ги чувствам недостижими и непознати, колкото бих чувствала примерно Ян Съмърхолдър или господин Падалеки 🙂

И тук дойде следващия въпрос.. за какво аджеба си мечтая..

Има ли хора, които още мечтаят?!

Аз мечтала ли съм си някога за нещо?!

Еми за нищо не мечтая, ей тъй на, на нищо не мога да кажа, че ми е мечта или че мечтая за него.

Попитаха ме как се виждам след две години.. примерно.

Никак не се виждам, ама никак.

Много рядко си правя планове, не виждам смисъл в тях.

Цели не мога да си поставям, защото имам едно отвратително качество да усещам, а не да знам.

„Не знам какво искам, но го нямам“ – това мото отдавна е част от живота ми и е път, който би трябвало някак да се развива, но не се развива, защото докато чакам да усетя това, което всъщност искам,  времето си минава, а то времето изобщо не е на моя страна..   Та аз за нищо не си мечтая. Вече. От никого не се възхищавам.. И никак не се виждам къде ще съм след време.  Преди  мечтаех някакси да се занимавам с журналистика, повече да пиша разкази и да се развивам в тази област.. И да се издържам от това – страст, която припламна и бързо изгасна. Все още мечтая един ден аз и сестра ми да се опитаме да открием собствен магазин за сувенири, нещо, което сега е на дневен ред и имам до някъде поглед над нещата как това ще стане и ако моята приятелка, която е решила да се занимава с това също, следва целта си, аз мога да се присъединя към нея и да й помагам.. но това е за в бъдеще и е проект, който е леко замразен. Сега докато не работя все пак имам едни цели, които мога да постигна и ще се опитам да постигна, но честно казано не искам повече да се занимавам с увещаване, убеждаване, влизане в чужди домове и правене на различни оферти. Перфектно работя с хора, но просто когато сега имах възможност да го направя отново просто казах „не“. И то е нещо, за което изобщо не съжалявам, че направих. Трябваше да го направя, защото когато имам още възможност за избор не мога и няма да затворя очи и да преглътна и да си кажа, че няма как и ще се наложи отново да потъпча самата себе си. Кофти, или не черта, но докато има и минимална възможност за нещо различно, аз ще си го гоня.

Освен всичко това тези дни казах „сбогом“ в очите образно казано на Виктор.  На Янко и поп Каро не го направих, защото те съзнателно избраха да се отдалечат от мен и с тях така или иначе по някакъв начин се бях сбогувала. Но Вики.. Вики. Така му казвах едно време и беше много много важен човек за мен от тогавашния ми живот. Ще се сбогувам и на тези страници с него, така и така съм свободна.. нека си кажа всичко, нека за последан път напиша за още един човек в живота ми, който е оставил неизменна следа, който чувствах невероятно близък.. тогава..  И който сега живее в страни от мен и животът ни се стече в различни посоки.

Онова, което споделяхме отдавна е  в миналото, когато и двамата бяхме други.

Но това не ми пречи да оценявам всичко, което той направи за мен в много кофти моменти, най-отвратителните моменти в живота ми – раздялата ми с Янко и смъртта на баба ми.  Вики беше до мен, макар и само виртуално, макар и само по телефона, макар и да не се познавахме лично, макар и да сме имали само една единствена визуална среща, която просто отбеляза началото на края.. още тогава – преди 4 години. Писали сме си безброй писма, водили сме безброй разговори и той беше този, който ми звънеше и настояваше поне така да бъде до мен. В края на есента през 2004 година  се разделих с приятеля си, с когото живеехме заедно. Бях пропиляла възможността да живея в студентско общежитие и трябваше да си намеря квартира. Това е и времето,  по време на което на практика прекъснах образованието си и поради тази причина завършвам журналистика тази година.

Намерих си бързо квартира. Но беше една голяма и празна стая, където имаше  ехо.. Тогава намерих него – Виктор. Много си допаднахме, дори си уговорихме среща – пред киното, кино „Изток“.  Тогава разбрахме, че той мислел, че аз съм в София, а аз мислех, че той е в Шумен. Срещата все пак се състоя, макар година и половина по-късно.  Беше някакво супер шантаво недоразумение и доста сме се шегували на тази тема с него.  По това време бях като изгубена, все още посещавах мястото, където до скоро живеех с бившия и използвах компютъра му за един превод. Вече си бях намерила работа на хонорар в „Шуменска заря“ – регионалната медиа на Шумен тогава. Мъчех се да продължа някак.. но това го определям като една от четирите повратни точки в живота ми, когато бях започнала да заприличвам на скелет и сенките под очите ми потъмняха. По това време Вики беше до мен, не ме остави и за миг. А аз постоянно мислех как не искам да живея, как не съм способна дори живота си да си отнема, а там някъде беше той, който почти не познавам, а който без също да ме познава безусловно беше зад гърба ми…

Няколко месеца по-късно бях сервитьорка в една дупка, контактувах с отвратителна паплач и единствено Вик остана до мен.. Съжалявам, че не можах да се влюбя в него. Това се оказа най-голямата ми грешка в очите му. Наистина съжалявам. Защото той за момент явно е бил влюбен.. но аз го разочаровах.

Обаче който и да е, би трябвало да разбере, че никой, в момент, който е престанал да вярва в каквато и да е вид любов може да си позволи да мечтае и да се надява за нещо.. аз тогава просто вегетирах. Все тая.. но това,че аз не се влюбих него го отблъсна, макар е не на цяло. Нямах представа тогава,че е имал толкова сериозни чувства, че е бил на косъм да дойде при мен. А и да беше.. моментът не беше добър.. Както и да е.. минало бешало.

Продължавах да се мъча с разни навлеци и вулгарни същества в заведението, където работех.. Една вечер тръгвах за нощна смяна.. баща ми ми звънна и каза,че баба е в болница и най-вероятно няма да я бъде.  Аз просто блокирах.. беше 22.30, бях по средата на пътя към работа. И не знам.. не можех нищо да почувствам, не си позволявах. Отидох на работа и на никого не казах какво става в момента – баба ми умираше, а аз трябваше да се занимавам с идиоти и да се опитвам да си припомня последната ни среща. Беше тежка нощ. Никой не разбра. Следващите дни бяха ад, не се върнах за погребението. Именно в този период бях на косъм да си посегна, бях много много близо и докато ми звъняха за съболезнования имах чувството, че отдавна съм умряла, именно в тези моменти до мен беше той. Отново беше там.. беше там, когато напуснах тази работа, беше там, когато се запознах с поп Каро и беше до мен всеки път, когато се чувствах несигурна и когато за момент бях готова да прецакам себе си, защото си мислех, че не заслужавам повече..

Е, Вики, ти беше човекът, който ми помогна да вярвам, че аз заслужавам повече и няма да се примирявам да имам по-малко от това.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: