Двата лева…

Днес се случи нещо, което хем ме накара да се замисля, хем ми стана  едно такова..

Скоро започвам работа, по всяка вероятност временно, поне такава е опцията. Може би трябваше с друго да започна, но както  обикновено ще разкажа разхвърляно и за тези два лева, за които става въпрос. Преди няколко дни гледах „Цената на истината“, където двама псевдо родители се жалваха и печелеха разни пари, тоест колкото повече грешки, непоправими при това са извършили в жалкия си  живот, толкова повече пари бяха спечелили. Стана ми гадно, болно и отвратително, заради нещо друго, което бях  видяла преди това по същата тази телевизия, която пръска  хилядарки за разни  плужеци изоставили децата си, проиграли парите на родителите си и сеещи само мъка и болка след себе си и в сърцата на невинните си невръстни деца. И пак се замислих колко много е несправедливо всичко това, колко много, много е несправедливо. Рядкко давам пари за благотворителност. Много рядко и то не защото съвсем ги нямам или съм коравосърдечна или нещо..

Та за двата лева.

Първо гледах онова предаване, а преди това по новините показаха репортаж за онова дете, който много ми бръкна в душицата, ама много. Някаква много рядка форма на левкемия, доктори, които твърдят,че детето ще се оправи, няма нужда от трансплантация, съответно тука в България сме супер специалисти и щом ние казвамме,че това заболяване в над 80 процента от случаите се лекувало, па макар  и с някаква там хромозома, която прави точно тази форма на левкимията рядка… значи сме прави. И значи това,че разтревожените родители на 5-годишното момиченце от  Варна са потърссили и друго мнение не само ни обижда, ами и настояваме,че не ние, ами лекарите в  Германия са прави.. тоест няма значение,че родителите искат за детето си гаранции, че мнението на другите лекари, че единственият шанс да се оправи детето е трансплантация, иначе смърт, не е вярно.

200 000  евро необходими за лечение, разпродадено имущество, приятели, които се опитват да помогнат, жилище, което родителите са пуснали за продан и молещи се не за помощ, а ако може някой спешно да им купи жилището, колата, дрехите на гърба им, само и само да заведат детето си и да му „подарят“ шанс са живот. Защото аз до колкото разбрах по здравната каса биха отпуснали парите, ако нашите лекари се произнесат,че лечението на детето е спешно и си признаят,че има вероятност и чуждите лекари да не грешат. Но не.. както стана до колкото си спомням със случая на Поли и нейното преждевременно родено бебче – след дъжд качулка и дай боже качулката и в тоя случай да се размине без жертви. Защото не виждам защо е нужно по спешност да се намерят необходимите пари, които здравната каса трябва да отпусне и защо всъщност ги отпуска, когато парите са вече дадени от друг и ако хората по друг начин не бяха намерили пари, сега нямаше да се гушкат живи и здрави мама, татко и двете им дечица?!  И сега в случая на това 5-годишно дете, абе не знам защо, по принцип давам игноре на подобни исстории, но в тоя случай много ми бръкна, ама много и това дете го мисля от тогава..

На всичкото отгоре това гадно предаване ми се стори като подигравка. Защо Сульо и Дрипла, които са си зарязали децата и като някакви пияни мърши лапат за пари, които ще изядат и изпият  и няма и лев да дадат на децата си, които се молят за една ласка  и слава богу са здрави..

Защо те ще получат парите, които трябва да получат онези родители които искат да спасят детето си, които дори не проссят, които разпродават всичко, което имат  и молбата им е просто  някой да си купи от тях… мамка му.  Както и да е..

Заминах за Варна няколко дни по-късно на гости на Бонбончо, в друг пост ще разкажа за гостуването ми там и в Шумен…

Та във Варна бях два дни, мотахме се по улиците, разговаряхме, видяхме се с  приятели.. и сутринта преди да заминем за Шумен звъни притеснена лелята на Бовбончо да я юрка да иде на сутринта, в която планувахме да идем до Шумен, да посрещне брат си и да го придружи до Окръжна болница, защото има болки в  ставите и ще му правят снимка и как може да не го придружи разбираш ли. Притеснена леля и брат, който се прави на голям мъж и не смее да каже на сестра си,че  всъщност  има нужда от нея… добре че я усетихме тази работа с Бонка и навързахме нещата. Ние с брат й редовно се майтапим задочно по телефоните и тъй като идейката беше  и да го разведрим него да не се изнерви пред кабинетите докато се чуди какво му е, аз се майтапех,че той е искал да се види с мен и за това е искал да остане сестра му с него в болницата.. Тъй.. Бонка отива на регистратурата, а ние с Тошко седим и я чакаме отстрани и се лигавим, глупости общо взето и както се лигавим очите ми се заковават отпред на стъклото отстрани на регистратурата, където има снимки на онова 5-годишно момиченце без коса и с  маска на лицето, и виждам  надписа „Зов за помощ“, тъпо или не, но за мен това не е съвпадение. Много исках по някакъв начин да изпратя пари, но хич не се виждах да се свързвам с нова телевизия и да потърся банкова сметка… а сега пред мен стоеше кутия, където нито смс-и бяха нужни,  просто да пусна паричка вътре. Обаче както се смея на братчето на Бонка, че не си признава кога нещо го разстройва и плаши, така и аз как да си призная.. казах,че съм гледала това дете по телевизията, но не посмях пред брата на Бонка да пусна нещо в кутията. Качихме се на втория етаж тримата и Бонка каза,че й се ходи до тоалетната и аз я изчаках и после я задърпах  само за момент да слезе с мен, за да пусна нещо в кутията. Извадих едни смачкани два лева и ги пусснах… ей така набързо и с насълзени очи се качих отново по стълбите, за да бъда веселата компания за Тошко, на когото също не му беше много весело, но не отричам,че въпреки всичко паднаха големи бъзици. Добре че има такава прекрасна сестра, която свърши всичко вместо него, а той трябваше  само да присъства.. Та до тук с двата ми лева.

Вчера се върнах от Шумен и днес като примерно дете отидох да си правя медицинско за работа. Пред кабинета бях само аз,  на идване се разминах с един дядо, който не познавам, ама ми се засмя и ми каза: „Само не ми казвай,че си болна.“  И аз отвърнах също така засмяна:  „Не, не съм изобщо болна“.

Влизам вътре в коридора и виждам пред диванчето, дето се чака сгънати два лева.. като онези моите, дето ги пуснах в кутията. Първо ги взех, даже ми стана някакво тъпо, че тези пари все едно се връщат обратно в мен  и докато си чаках реда реших, че това са парите на човека  вътре, тъй като предния е излизал, а този явно е седял на това диванче и е по-вероятно чакащия да ги е изпуснал. Излезе една жена и аз я попитах нейни ли са парите и тя ме погледна изненадано, каза да, моите са, даже каза и къде са паднали.. или предполага че са 🙂 И аз й ги върнах и тя много се учуди и ми пожела отново здраве..

Не ми се искаше по такъв начин да осъзнавам смисъла на това да си здрав човек…

Такива едни неща за едни два лева…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: