Най-накрая го дочакахме

Николай най-сетне се изнесе, който не ми е вярвал,че наистина го мисля това с раздялата ни, може спокойно да се целуне отзаде си.

В момента съм отворила шампанското, което отдавна чаках, за да полея днешния ден. Всъщност обаче днешния ден настъпи още преди много време.  Не усещам нито спокойствие, нито радост, нито нещо кой знае какво. Просто се случи нещо, което всъщност вече се бе случило между нас, по-скоро сега и другите ще разберат, екшън да има 🙂

Не ми е много весело като си представя как ще съобщя на родата, но може и да е по-леко от колкото си мисля 🙂 И моооля, четящите без коментари от рода на : „Какво ти пука какво мислят“ и  „бла бла“. Еми пука ми хора, щото, хора живеем в една къща, разменяме си думи и погледи всеки божи ден, просто живеем заедно и е в реда на нещата да се вълнуват. И защото съвети и мнения мога да приемам само от хора, които имат някаква представа от състоянието и положението ми. Мога да се вслушам в думите основно на такива, които няма да се троснат на родата и после да са спокойни, щото на втория ден ще си хванат партакешите за „на майната си“. И аз преди се тросках и аз си имах моята „майна“ 🙂 Вече картинката е другаааааа.

В Шумен май като гледам си взех всички изпити, предусещам още козметични проблеми, но вече съм семестриално завършила второто висше, а на първото държа дипломата си в ръце. За престоя ми там мога да кажа,че първата седмица се климатизирах без детето, ходих на запивки на паметника, ето едно доказателство как се радвам,че и хоро играя на един заслон на платото 🙂

P8250949

Освен многото приятни емоции, съчетани с нерви, следващата седмица беше супер мега гига натоварена. Направо ми се такова мамата. Имах по един и два изпита всеки ден, търчане от единия край до другия на града, издирване на преподаватели, нерви и какво ли още не. Имам много да разказвам, дано успея и да разкажа…. Много се изморих и напрегнах, но си свърших работата, слава богу, дори се настроих и на държавен да ходя, ама уж не можело. Почти съм сигурна,че можеше, но просто вече нямах нервите и силите да се разправям с онова дебелогъзо светило, занимаващо се с администрацията. Защото според него и годината ми не можеше да бъде увеличена, камоли пък да успея да завърша. Е да, ама не 🙂

Наистина много неща се случиха, толкова много,че не само,че не мога да им хвана спатиите, ами и се тревожа,че няма да мога да ги разкажа. Теди… тя определено ми липсваше, но не си позволявах да рухна. Почти до края издържах,  вече е отбита. Като се върнах, ако щете вярвайте, ми беше много странно, не я бях виждала 17-18 дни, а направо все едно не я помнех. Буците в гърлото ми край нямаха, представях си как я гушкам, но когато се случи… почти се разплаках и в същото време едва си познах детето. Благодарна съм на майка ми,че я гледа и то малката направо се е набесняла при нея… но картинката, която видях… то милото първо се сепна мен като ме видя и тръгна да плаче. Аз я взех на ръце и не я пуснах, то горкото на кантар – да се смее ли да плаче ли, само възклицания  издаваше непрекъснато. Почувствах се като някаква, дето все едно си е зарязала детето в дом за деца и е подложила на нечовешки мъки горкото хайванче. Ефектът се засили от факта,че майка ми просто я беше облякла по такъв начин, че свят да ти се завие. Не спрях да повтарям на Теди, че е циганче 🙂 Определено Янчето не я бива за стилист 🙂 Червен термо чорапогащник, обут  в някакви маратонки подарени незнайно от кой и поне два номера по-големи от крачетата на Теди. Дъното на чорапогащника виснало до коленете, отгоре син суитчер и върху него тъмно червено протрито джинсено елече – според майка ми това било туника-рокля. Отчайващо изглеждаше Теди в „това“ , съчетано с чорлава косичка и омацано лице 🙂 Беше нахапана от бълхи и има нещо като разтройство… иначе всичко си е ок. Майка ми и баща ми въпреки многото критики от моя страна имат много по-голям успех от мен в научаването на Теди да говори, да спи самостоятелно, да слуша, майка ми особено я оставя да тичана вън по цял ден. Последното аз не го правя и ми е съвестно,че Теди не е достатъчно време на вън. Докато майка ми й осигурява досто добре това, давала й е много свобода и Теди се е чувствала много добре без мен, сигурна съм, естествено,че съм й липсвала, но то е различно. Изобщо много, много емоции и случки съсредоточени в две калпави седмици. Имам чувството,че психиката ми не може да поеме повече за това и изнасянето на Николай не ме е впечатлило толкова много 🙂 Или щото той отдавна се е изнесъл в главата ми.. все тая 🙂

Ами… приятна вечерна всички 🙂

Advertisements

One Response to Най-накрая го дочакахме

  1. вили каза:

    Стискам палци за разговорите в семейството. Най-накрая ще получиш свободата и спокойствието, което ти трябва. Нормално е ти да не си толкова емоционално разстроена от изнасянето, защото за теб той отдавна се е изнесъл от сърцето ти.
    Време е да се поучиш от майка си и да гласуваш повече доверие на Теди. Вече е голяма и има нужда да е навън, да играе сама и с други деца и ти съвсем леко да я наблюдаваш, без да се натрапваш.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: