Липсва ми бирата

Липсват ми и излизанията из Шумен.

Утре отивам отново там. Сама.

От една страна ми е тъжно, че оставям Теди за две седмици, от друга страна ми е хахаво как и миналата година по същото време имах усещане за настъпването на нов период в живота ми. И то не какъв да е период. Та си се чудя дали това сегашното е нов период, или е просто продължение на стария. Сега ще има много нерви и в същото време ще си почина, ще помисля, ще поспя 🙂 Явно и ще си отбия детето, тъй като две седмици цица няма да види, а като се върна имам много ходения из нашата мила родна страна, имам евентуална подготовка за военизирането ми, както и посещения при зъболекар, където евентуално ще има разни лекарства несъвместими с кърменето. Ако Теди настоява след всичката тази суша, на коята ще я подложа още да ме яде, няма да я спра.

Ще видим.

Иначе времето отново започва да препуска, напук на илюзорния застой, на който бях подложена последния месец. Единственото, което ми е тъпо,че някакси не мога да си намеря място. Ще оставам у Крис поне едната седмица, обаче някакси не ми е удобно, имам чувството че няма да си намеря място, но дано да се лъжа.

Честно казано въпреки изписаното преди да си тръгна относно Каракуджо… леко съм раздвоена. Дори изпитвам лек страх да не го срещна дори случайно, по-голямата част от мен иска да забрави отново за мен и да не се сеща за разговора ни преди месец, когато му казах,че ще идвам по това време в Шумен. Този разговор не съм го описвала, нищо особено не беше. Явно му беше светнало,че съм се изнесла и измрънка какво тъпо било, че не сме се видяли като съм била в Шумен, тогава аз едва не го отрязах, но реших, че безразличието и неутралността е по-доброто нещо, което мога да направя. Яд ме е, че не съм единствена и неповторима за конкретни хора, но няма защо да се прецаквам сама себе си заради това.  И наистина не искам нищо общо повече с него, но не е и нормално пък някакво притеснение да чувствам.  Всъщност разсъжденията ми са преувеличени. Нервичките си казват думата. Чудя се дали всъщност периодът ми е период или начало на живота ми от тук нататък. Вече втора-трета година става нещо и аз си повтарям, че само това да мине и това да дойде,  и бленувам за някакви релси и коловози, по които да се движа, но те стават все по далечни и неразбираеми, без конкретни граници. Сериозно се съмнявам, че съществуват. И всъщност ги очаквам, но в действителност мразя рутината, скуката и застоя.

Тези неща ме убиват. Буквално.

Мисля си как сега ще имам възможност да посетя Мадара, да се покатеря на паметника, скоро и отново да пропиша. Писането много ми липсва, има някакво натрупване, което подтискам. Последните спирачки, които ще си поставя навярно ще са до изнасянето на Николай. Има едно шампанско, което същата нощ ще изпия за здравето на мен и дъщеря ми. Може да извикам една приятелка, но по-скоро няма да го направя.

Мечтая си за тази нощ, когато тъкмо съм се прибрала, да се надяваме благополучно, и с Теди всичко да е наред.

Мечтая си как нашите ще заминат на почивка, Николай след тях ще замине към новото си жилище и аз и Теди ще пазим къщата.

Как най-сетне аз ще се върна окончателно при себе си.

Частично се върнах докато бях в Шумен.  Мечтите са близки… размечтах се на фона на песен, в която само това се повтаря  „Dream on“. Още не съм решила дали ще остана да живея тук. Колебая се. Ще ми се да правя по-далечни планове, но няма смисъл, тъй като това, което става всеки един момент може да промени всеки един план, който се опитам да си поставя.

Та такива неща.

Две седмици няма да пиша, след това дано да имам добри новини.