Пиша и бегам

Днес ми е ден за принудително излежаване…

Що принудително –  ами щото нещо не мога да се спра.. уж съм се спряла, ама нали знаеш, като си в движение нон-стоп, ха вземи се спри .. Ми то не става..

Днеска все пак реших да не поглеждам никакви календари и никакви разписи на часове на този или онзи даскал, и просто да си седна на гъзо и да се излежавам. Попаднаха ми сериите от първия сезон на „Всички обичат Реймънд“, любимо сериалче и се позазяпах. Не беше планувано за почивен ден, но да речем,че си успокоих съвестта че съм си го изработила почивното, защото още един изпит премина в студентската ми книжка, та си и викам –  за днес толкова.

Последния изпит е по Календарна обредност..

Цитирам:

„Четири стига ли?“

„Ами стига“ – неохотно отговарям аз и леко изненадано.

Всъщност не ми пука, просто да ми се маха от главата изпита, не че не ми трябват оценки високи, но просто вече ми няма ни главата, ни краката, душата и тя е на път да отлети.. какво ми пука за оценката, важното е да е положителна. Пък и съм прехласната по преподавателя от време оно… Прехласната не в онзи шибан смисъл женско-мъжки, не че и това не играе роля, кой каквото ще да си казва и то си е вътре в нас, но говоря за оня по-пречистения, просто харесваш един човек, щото си е човек, готин човек и е човек..

Посочва ми се протокола, където оценката е „6“.

„Благодаря“ – казвам аз.

Прозвучава все едно е някаква тъпа милостиня, за която поблагодарявам, все едно не съм си я заслужила.. Обаче аз изобщо не благодарих за оценката. Оценка като оценка.. бла бла, една от всичките. Аз си спазих моята част от поетата отговорност, явно си я спазва и човекът.. Благодарих за друго.

В наши дни наистина, много много рядко срешаш хора. Аз неслучайно съм се дистанцирала от болшинството от тях, защото просто не мога да я вида онази светлина, която я виждам примерно в тези очи днес.

И за която светлина въпреки всичко не ща да си мисля.

Не че искам и ми харесва да си мисля,че хората са подли и гадни същества. Не, просто дори и това е способно да ми повлияе на силата и мъжкостта, защото колкото и да е хубаво да вярваш в хората, да им се усмихваш, да не поставяш стени, да не се държиш на дистанция… чисто и просто моята история, моят опит ми е показал,че именно тези неща ме провалят и когато съм имала някакви провали в живота си са се дължали именно на това – че съм се опитваала да имам доверие на хората.

Аз наистина повечето хора ги обичам.. радвам им се отстрани..

И въпреки че на моменти самотността ми идва множко, защото каквото и да си говорим Теди ми помага, но тя не е всичко. Не е и не бива да бъде. Не веднъж съм казвала, че тя е отделен човек и с нищо не е заслужила такова наказание да носи бремето на обсебващата ми обич. То е като цитатът от Ницше:  „Аз съм парапет край река – да се залови за мене, който може да ме хване, ала ваша патерица аз не съм“ .

В този ред на мисли нито аз искам да бъда нечия патерица, нито аз самата искам да използвам някой за патерица, още повече толкова важен човек. Ето.. размислих се.

Вчера сутринта държах друг изпит, на който направо си се изложих. Мразя да създавам кофти впечатление, мразя и да ме разбират погрешно. Под кофти впечатление излезе, че съм ега ти слабака, притеснителното и треперещо създание.. Кой бе?! Аз ли бе?!

Ха-ха.. пълна ирония и смях.. Но никой не е длъжен да ме познава, нито да разчита правилно реакциите ми.. дори аз се подвеждам по себе си, а какво остава за другите. Въпреки това не обичам точно тази част от външния израз на състоянието си. Кой да знае, че аз тази нощ не бях спала изобщо, щото Теди  кашля доста, Теди плака в съня си, Теди искаше да я кърмя и освен всичко през това време трябваше да анализирам резултатите от една тъпа анкета, които ми извадиха душицата и като се замисля можеше просто да си съчиня тези резултати, защото с нищо не промениха собствените ми впечатления.. ама не, аз да се правя на сериозна.

На сутринта бях труп.. направих си кафе, стегнах си връзките на маратонките, приготвих Теди и я заведох на ясла един час по-рано, за да мога да си ударя един студен, студен  душ, да изпия няколко кафета и да попрочета нещо за втората част от изпита, и да си принтирам дрисливата анкета.

Дами и господа.. оказах се одъртяла за подобни експерименти нощни. Довлякох се някак до университета.. сменили били залата, където ще се проведе изпита. Още е там почнах да се треса и да ме избива на рев и на загуба на говор и картина. Те тогава от кого се притеснявах, като нямаше жива душа наоколо?!

Еле все пак намерих стаята, щото викат спитане и до Цариград се стигало. Изпитът беше при двама души. И двета преподавателки бяха много готини, и двете бяха добронамерени към мен, това от край време… И двете са хора, които много уважавам, особено от едната имам голяма доза респект. От нея има много оплаквания.. обаче аз не съм имала проблеми с нея, просто много респект имам и винаги ми се е усмихвала като се видим. И тя е човек, макар прекалено сериозен и дистанциран от останалите и вади фаца на студена.. аз не виждам това в нея..

С другата.. еми другата е първа приятелка с един мой стар, стар приятел, за да бъда по-точно един много отдавнашен мераклия да ходи с мен, с който сега поддържаме приятелски отношения. Историята със свалките беше преди цели 9 години, вече е забравена, както казах останало си е само хубавото чувство. Поне така мисля.

Е.. на самия изпит говорих каквото говорих, но когато съм изморена психически и физически, и карам с последни сили, и дори вече и автопилотът не работи, просто съм жива скръб.

И точно така трябваше да се явя пред двете преподавателки.

И ми беше наистина много, много гадно, дори не можех да мисля за нищо, още повече за изпита или нещата, които анализирах цяла нощ. Както и да е.. мина и замина. Обаче се връщам следобед и гледам този нашия общия приятел ми писал в кю-то.. пита ме как мина изпита.

И .. ми тъпо и смотано ми стана. Ясно е от къде знае за изпита, кой знае за какво иде реч и как ме е описала изпитващата.

Е.. изпита мина и замина.. въпреки че тук му отделих доста внимание, по принцип е минало и като цяло си е забравен.

Аз просто отново си анализирам.

Нямам никаква възможност да се тревожа и за това, просто никаква възможност нямам, щото това са си глупости. Глупост е и каква журналистка съм щяла да стана с това моето притеснение. Ами аз съм била журналистка, малко пишман, но проблемите ми изобщо не са били в липсата на дар слово, притеснителност и треперливост. И едно е да се изтъпанчиш пред хора, които са ти никакви, ако ще и известни, друго е пред хора, които така или иначе по някакъв начин ги чувстваш близки и едва ли не част от семейството и сърцето си.

Щото тук в Шумен е така, щото тука всичко е така от хората – до всяка тревичка, всичко е свързано със самата мен.  Всичко ми е мило и такова, щото ми е родното място, където всъщност аз се събудих и разбрах и гадостите и хубостите на живота. Не изпадам в някакви такива предносталгични състояния.. малко ми остава тук. Просто констатирам мястото и какво значи за мен. Въпреки че аз няма да остана вече тук, въпреки че след месец темата Шумен ще е окончателно приключена. Въпреки,че темата поп Каро също ще е приключена. Вече почти не се виждаме, явно няма и нужда. My love… отдавна вече си минало. Аз за това дойдох тук.. да си кажа чау с всичко веднъж за винаги да продължа напред.

Около месец ме дели до прибирането ми в Казанлък и започването на друг един живот. Когато вече окончателно пред абсолютно всички ще стане ясно,че аз и Теди отдавна сме си само ние и с татко й не сме заедно. След един месец ще се навърши и година от тогава, надявам се и скоро да си намери квартирка и по живо по здраво да си оди в новото „в тях си“. Честно казано кофти ми е за предстоящите панаири в родата като ги светнем и в същото време дреме ми на шапката. Това е моят си живот. Толкова съм „притеснена“, че голямата ми сестра едно време съобщи тя на нашите,че ще стават баба и дядо, щото до колкото ме е познавала нямало много да цепя басма и направо съм щяла да си го кажа. И то си е така.. мразя да заобикалям и отдалече да го давам. Това ме измъчва.

А аз си мъсля за гъзо и толкоз съм го мъчила, стига толкова, от където можи да го оттърва, дан го мъча, нали така 🙂

Все пак ще имам още път насам за инцидентни идвания, но те ще са наистина инцидентни.  И честно казано единственият човек, който ще искам да видя и ще се постарая да го направя, това ще е госпожица Братшоу. Последната близо година тук ми показа просто нещото, което имах нужда да видя. Дори близките ми хора от едно  време вече не са ми близки. Разстоянията не са тези, които са ни разделяли и продължават да разделят. Не ми е тъжно, нито меланхолично. Това си е нормално в един живот. Нали за това е живот, да върви и да се променя. Може да не го дирижирам аз, но важното е да променя формата си.

Те това е… сега ще се приготвя за излизане, ще видя едни усмихнати детски очички, слизащи от люлката крачета тичащи засмяно към мен. Ще се прегръщаме,  ще сваля  гуменките, ще обуя сандалките, ще подам шишето с вода и ще раздавам целувки по чело, бузки и вратле. следват игри, подвиквания.. бира 🙂

„Кво му плащаш?“

И да.. наистина цената на всичко това не само , че си заслужава, но и колкото и да работиш не можеш я изработи. Тези подаръци, които животът ти ги подарява не е длъжен да ти ги даде, има избрани хора.. аз съм една от тях 🙂

Advertisements

6 отговора към Пиша и бегам

  1. вили каза:

    Края много ми харесва! Не че другото не ми харесва, но все пак заради децата си живеем и заради тях правим токова компромиси. 😉
    Честито за изпитите! Ще си вземеш и останалите!

  2. Bain каза:

    Тъй, тъй. Браво за изпитите, отново. Ама като те пързалят, пързаляй ги и ти – ако имат погрешно впечатление, възползвай се. В време оно, когато работех в един цех не-съвсем легално, имаше един тип, с който все се джафкахме. Ама като стана време да си тръгвам, на него му беше най-тъжно. Всъщност, съвета който той ми даде, още го помня. Не че не си го спазвах дотогава тъй и тъй, но за първи път го възприемах над-съзнателно. Съвета беше: „Прави се на тъп.“. Прави се на тъп, колкото можеш повече, колкото можеш по-дълго. Но когато започнат да те правят ТЕ на тъп… Go rock and roll, baby.

    Бейн Хартайм

  3. keklanka каза:

    Аз и без да се правя на тъпа, на тъпа си мясам.. сигурно щото съм си тъпа…

  4. Bain каза:

    Потвърждение ли искаш?
    Много обичам, когато хората си кажат сами, че са тъпи. Мога да ги контрирам. Хааааа-йя! Потвърждение ли искаш?

  5. keklanka каза:

    Не искам и не го казвам, щото искам някой да ми каже, че не съм тъпа.. или че верно тъпа съм, мисл,че съм си наясно с недостатъците си, за да съм или не съм сигурна в тях.. това за потвърждението вече го знаем 🙂 Когато се видяхме сещаш ли се,че обсъдихме носа ми 🙂

  6. Галина каза:

    Светленцееее, дължиш ми едно гости, обещано отдавна, преди да си тръгнеш…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: