Те

Тази сутрин започна по принцип добре.. не  че  и сега  не е добре…но ми стана  малко кривотийско заради една работа, може би не съм  права да се цупотя.. ма ми стана кривичко. Обаче махам  сръка.. има и по-важни неща и то такива над които си струва да  се съсредоточим и да вярваме,че .. мдам.

Несвързано ми се ланка тази сутрин.

Владо ми  е  писал в скайпа снощи, което си е цяло постижение, при положение, че скайпа му много  не функционира и в главата  му са толкова неща, че не се сеща  да пише.  Поради което и аз не пиша. И то си става верижна реакция. Не знам как да го  обясня. Мисълта ми не беше точно и само за него, той се оказа май-май единственият, който в Шумен се сеща, че с  Теди сме живи .. мдам.

Замислих се колко връзки съм  прекъснала, говоря за връзки в  живота си с  хората, не само  такива мъжко-женски, по принцип  говоря. Замислих се  колко много съзнателно или не съм се отчуждила от почти всички.. то си  е направо всички, но нали не обичам  да генерализирам и да слагам  общ  знаменател и затова  ще  кажа почти..  и го казах  де.

Замислих се как  ми се иска да имам възможност да ида на съвсем непознато  място и да си сменям пристанищата  често, как  ми се иска Теди да не допуска моите  грешки, как  ми се  иска  да  не ме  има за пример за много от  глупостите, които върша.. но усещам  че  доста от  нещата ще ги прихване от мен, което си е  логично.

Щастие е, че е отделен човек и отделна  личност, и въпреки че  аз играя  роля във  формирането  й, тя  вече до голяма степен  се е формирала и под своето собствено виждане за света и живота. Сестра ми преди известно време каза, че не може да  повярва,че това дете е моето. Аз се  засмях и  казах, че все едно  е дошло на  гости  и се избъзиках,че си направих  другарче  🙂

До  някъде  разбирам какво е това да си майка там с  притесненията му да е добре и нищо  да не го  боли, и колкото  и тъпо да звучи много повече като  майка ме е  страх  от един период , който живот и здраве момата ще  достигне  – пубертетът. Останалото  за сега  е приближаващият момент, в който ще я  пусна на ясла..  но и това  пак не е така страшно. Но мисълта ми беше,че някак повече момата си я чувствам като нещо част от мен половинка,  единствената съквартирантка, с която така добре се разбирам и за която приемам да правя жертви.  Но започнах дапиша за друго и то е това, което изобщо ме подтикна да се  разщращкам  по клавишите.

Още малко остава и пак заминаваме за Шумен. Мислех  си колко го  обичам този град и същевременно ми е някак чужд.. едно време беше пълно с хора, сега всички са някак  оскотяли,  хора с които преди сме споделяли толкова много  неща са дръпнати.. и аз съм  дръпната. Това и не  го  крия.

Замислих се колко съм сама всъщност въпреки всички, които твърдят, че били  до мен.. прощавай народе, но си е така.. и това и на себе  си  го дължа, защото животът и аз самата съм се отказала да търся помощ  от когото и да е, да се надявам на някой за каквото и да е, освен на себе си и  на дечко. Много хора изолирах съзнателно или  не от  живота си..  дори и  нищо да не са ми направили. Не мога да  го отчета като грешка или не. С времето ставам  все по-дистанцирана и отдалечена.  Продължавам да  бъда любезна, да се усмихвам, да  разбирам, да помагам, когато  разбера,че някой има  нужда от  мен.. но  се  изолирам дори  от най-близките.. и сега  може  да го казвам с тъга, но нещо  вътре  в мен  си ме кара да продължа да  го правя.  Отново  се превръщам в самотник  и  дори вече не искам на никого да се  извинявам  за постъпките си, за това,че си  мълча, че не се обаждам на никого дори да разбера как е, да се поинтересувам за проблеми и болежки.

Аз самата  много пъти съм казвала,че нямам нищо против никой  и не знам защо постъпвам с хора , които винаги са били  добри и  истински с мен като ги  изолирам. Може и да знам защо, но да не  искам да разбирам, може  би просто не е сега  времето.

Вярна е приказката, че като затвориш вратите  към света и той ги затваря за  теб .

Дори и да поискаш да се върнеш,  то е късно.  Кой каквото ще да си казва. Колкото  и да поискаш понякога  да се  върнеш назад ,  желанието  не е така силно, че да го направиш с  цената на  всичко. За това остава самотата. Тва е. Мисля си аз.. простотии. Но изобщоне са,  щото  са си факт.

Това, което пиша дори не  е своеобразно извинение към  хората , на които затръшнах вратата без реално да са ми направили нещо, нито е оправдание пред мен самата защо съм  го направила.

И аз съм се променила и то не е  задължително към съвсем  хубаво. Просто очите ми стават някак студени към всичко вдигам носле  и  толкова. Както казах единственото човече, което може би допускам  моя свят  е Теди.. но реално тя ме допуска в своя, защото аз самата нямам свой свят, реално нямам никакъв свят  и за това аз се ядосвам и на себе си, че имам таакава нужда от малката  .. но  съм спокойна,че не е фиксидея  и не съм  чак така яко свързана,че да не я пусна сама да изразява себе си и аз постоянно  да съм  й  на  главата.

За други неща си мисля аз.. как  ме е хванала  отново някаква агресия и разочарование от света и то не само от гадния свят, а и  от  хубавия, този с  приятелите, този с хората които  много ме обичат и хората които ..  и друг път съм казвала малко са хората които успяват  да ми бръкнат  от вътре, вече  дори тези бръкналите  не ги басаря. Ще каже някой..тогава ще си сърбаш попарата..  ми сърбам си я.. от  години. това не ме натъжава, по-скоро както казах ми е дистанцирано, става  ми скучно и ме избива  на агресия, това  е навън.  В същотот време съм  като някакъв отчаян  плужек, който в същотот време има и  прекалено много генерирана сила  в  себе си, която не може да впрегне и която се  обръща  срещу самия него.

Преди време много се интересувах от другите, себеизразявах  се в тяхно лице,  имах нужда от  одобрението им, не говоря за болшинството, просто  от  някакво одобрение.. визирам случай, в които изобщо не съм се държала  по общоприети норми.. на мен това всъщност ми  е остовното държание. Вече дори това не е така важно.. макар и не напълно.

И пак искам да напиша нещо конкретно, обаче все го увъртам. Истината е  че не  искам  вече никакви  близки и сърцебръкващи хора да са толкова около мен, както  исках до скоро.  Само при мисълта за всички тях  ме избива на рев и ми се струва ужас  да ги видя, да се погледнем  в  очите  и да се прегърнем.. о, да.. много добре разбирам какво ми е, много добре съм наясно кое защо го правя  и защо и как  постъпвам. Съвсем съм  наясно с грешките, които вече съвсем  съзнателно допускам, съвсем съм наясно и как ще продължа. Защото  аз направих избора си, пак  не искам да се заричам  и да генерализирам. Оставям си вратички, процепи,  но все пак си оставям. Но като  цяло.. Адиос  амигос, тва е  и  това правя. Дори и поп Каро, който споменах  по-горе. Историята съм готова да я напиша и сърцето ми се свива.. сега той остава макар и за мижави мигове до мен, както и Крис.. и за него ми е мисълта..

Преди години съм се измъчвала от болка,  сълзи съм проливала от това,че няма някакви силни чувства към мен, че не съм незаменима, че  дори с дни и месеци може да не се сети за мен .. и го приех..  приех го какъвто е.. мисля.  Тогава се успокоих. Аз се успокоих, аз мирясах  и  аз разбрах,че го обичам този човек но различно… и разбрах и друго.. че именно липсата на по-силни чувства  между нас.. липса на онези изпепеляващите  дето ги пише по книгите…  липсата на не знам как  да го  обясня.. ни съхрани и до сега. Именно дистанцията която той поставяше, дистанцията, която аз поставях и не се разкривах.. именно тя го направи чааст от  сегашния ми  живот..

В Шумен има един човек ,  който се кълнеше  че ме обича, почти си е разбивал колата по пътя за Шумен,за да достигне до мен..  щото се страхуваше,че ще  се самоубия, имаше един  човек, който  ми пишеше нещо като стихове.. които гласяха,че знае,че имам нужда от  помощ.. но когато има човек нужда от помощ,  тя се иска..  не се натрапва.. имаше  човек, който вече не помни.. поне така  казва за всичко това.. този човек  ме има за чужда.. този, който аз знам,че ме обичаше..  и за къв хуй, с извинение  тогава е таз тъпа изпепеляваща обич.. знам и  за един друг  човек, който също така  много държеше на мен.. и какво.. непознати.

Въпреки,че по  книгите пише различни неща.. Тези изпепеляващите силните чувства имат някакъв  връх и после изгасват.. до такава степен,че дори си оставате непознати с  човека, с който сте ги  изпитвали. Не само това.. все едно ти се изтрива цял период  от живота. Все едно ти се изтриват  години от него, все едно нито ти си живял, нито той,  нито те..  И след години просто като се  обърна виждам  резултатите.. каквото посееш това ще  жънеш.. и аз жъна и те жънат  🙂 Но какво?! И който  чете това да не ми обяснява за истински  любови и обич и така нататък.. аз  по принцип вярвам в такива глупости и вярвам,че се случват  на  другите.. това не е обаче нещо, дето на мен ще се случи и не е част от моя живот. Защотот аз съм имала много богати и истински  моменти..  но накрая не остават дори спомени..  спомените остават като някаква фикция и нещо нереално.. нещо неслучило се, нещо, което дори и минало не е.  И за това въпреки, че не искам да оставам сама, усещам,че точно към това се стремя. 

Всички сте далече вече от  мен.. последните останъли камъчета..бонбончо, шашо, кари и ти, който ме оцени въпреки че аз и срещу теб се бях разбесняла 🙂

Advertisements

1 отговор към Те

  1. Галя каза:

    Ах, Светле, много ме натъжи, но знай, че не си сама…И… поканата си важи, особено щастлива беше майка, веднага попита: „Еми то бебето… сигурно е проходило вече?“ Така че… чаками Ви.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: