Живей сега, за да имаш какво да си спомняш утре

Та, ето ме и мен пръкнала се в тази нощ пред компютъра. колко ли още будуващи сега стоят и те така като мен и слушат „Don’t cry“ на Guns… любима моя песен.. сигурно са доста като се има предвид колко голям е света и колко ние хората си приличаме.

Малкото ми гардже спи и сега, когато и аз съм си поспала е един от моментитe, когато обичам да засядам в нета и да разцъквам и да си мисля и да политам някакси… може би това е моето време. Някаква тишина такава, истинска и спокойствие, което обаче не дразни..

И за какво да пиша по принцип не ми е на идея, повечето пъти е така, просто засядам пред клавишите и започвам.. това е един от малкото пъти, когато не пиша нещо първо на чернова.. може би защото не е с идеята да наподобява нещо като литературно произведение. Ще се опитам да не говоря само по принцип и да не поставям живота си скрит зад многото други възможни съдби. Но не мисля и да го разкривам съвсем, това е нещо, което сякаш не ми е по силите, защото аз самата не знам какъв е тоз живот, така изцяло, а и не искам да разбирам.. и без това става така, че щем не щем разбираме прекалено много.

Замислих се нещо.. едно човече днес има рожден ден.. едно малко човече става на една годинка.. едно малко човече, което едва ли ще запомни татко си, който напусна мама и 5-6 годишното му братче и се пренесе в така наречения рай. Искам от тук някак си да кажа колко много искам майка му както то и малкия му брат да бъдат много щастливи, мама Деси да продължава да е така борбена и истинска жена, много й се възхищавам на силата!

Голаям хаос в главата ми, определено. Мисля за сто неща едновременно и все различни, от различни насоки и части от деня.

Мисля си за Момчил, за когото не мога да говоря, за когото няма с кой да заплача, мисля си за моментите от миналото, когато за първи път видях Мадара и крепостта с него и как сега вече го няма. Мисля си колко хубав човек беше.. и нещастен и живя като за последно всеки ден.. за да загине едва на 23… казват, че е война на пътищата.. не знам каква е тази война.. явно някой решава кой трябва да си иде и кой не.. и той остави мъничка дъщеричка… мда.. кофти теми подхванах.. но за момчил така да ми се говори, да ми се спомня, а не мога..

Тук е ужасно самотно, добре че имам малко детенце.. Но остана ли както сега и се сещам за толкова неща, за години, в които също съм била нещастна, а дега се обръщам към тях с носталгия. Явно така е устроена човешката психика. Липсват ми толкова много неща и хората, с които вече не поддържам връзка, но които мисля ще продължа да помня цял живот.

А сега? Както казах впредишния пост и на други места – вече нищо не е същото.. което не е жалко всъщност. Това е то животът… квото и да кажеш, както и да го наречеш няма да сбъркаш, защото той е всичко.. смъртта също е част от живота, както и животът е част от нея. С времето свикваш с това, бунтуваш се може би.. но боят намалява.. е, така предполагам правят бедните.

Красивите мигове са може би прекалено малко и е някак непростимо за самите нас да плачем за минали дни, когато имаме хубави настоящи. Моментите, които са така истински и са „тук “ и „сега“, са нашите спомени „утре“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: