Пълен ден.

Тоя пост го пиша в няколко варианта.

Май не ме свърта

Отново.

Но реших малко по-подробно да опиша вчерашния ден, който беше изживян на сто процента.

Ето така би трябвало да ми протичат поне 50 процента от дните.

Айде и аз по темата за цигарите

От първи юни, ако се не лъжа влиза в сила закон против пушенето на закрити места. Аз съм непушач и не съм пушила през живота си, но съм от пасивния тип и имаше период в живота ми, когато разпознавах различните малки цигари по миризмата – факт.

Не съм се оплаквала, за мен също беше странна надигащата се мода и законодателност в случая с пушенето, и вентилации, и всякакви мерки да се ограничи. И на мен ми се струваше дискриминация, бях достатъчно свикнала всеки да пуши около мен без да ме е еня какво това причинява.

На мен.

Да оставим на страна здравето.

Учудвам се на мои познати и приятели пушачи как надават кански викове за дискриминация и нам какво, тъй като има забрана за пушене на закрити места.

И така настава една борба между пушачи и непушачи.

Аз лично не съм имала против, но осъзнавам след цялата тая дандания, че едновремешната ми пасивност и като мнение по въпроса с одимяването ми е била пълна глупост. Щото тия мои “приятели” тровят себе си, тровят децата си, моето дете и мен включително. Умът ми не го побира колко нагла пасмина сме хората.

Онзи ден бях в една бирария, дето е и заведение за хранене едновременно. Уж не се пушеше кой знае колко вътре, но на излизане косата ми миришеше на цигари, дрехите ми.. изобщо вонях. А бях престояла само 1-2 часа вътре. Да не говорим, ако стъпя в някой клуб, дискотека или дори ресторант…

Извинете драги ми нагли  пушачи (говорим само за наглите, където нещата опират до елементарна култура, която твърдят, че имат, ама май само така си мислят), когато на вас ви се пуши голяма драма правите да излезете на вън – на тераса или пред нечия врата и да си изпушите цигарата и пак да си влезете в помещението.

Ама когато вие сте във всяка обществена сграда, аз няма как да изляза и да си поема за 10 минути въздух (за колкото вие ще си изпушите цигарата на вън), и после да си дишам час примерно в задименото благодарение на вас помещение, което не сте благоволили да напуснете от мързел.

Наистина е интересно с каква ревност пазите “територията си”.  А това да излизате и на вън да си пушите, трябва не държавата,  а вие да имате самосъзнанието и възпитанието да го направите.

 

И все пак

Това да са ми проблемите.

Тайно се надявам само това да са ми проблемите.

Тайно се надявам да съм заслужила щастието си и да съм си “платила” за него.

Чисти сметки – добри “приятели”.

Като едното нищо

Може и да започна работа. Не знам защо го мисля. Но като едното нищо ще вземе да стане. За добро или за лошо.

Остават само три месеца докато мойто “мило” се завърне на моя територия. Не знам какво ни очаква, искам да имам цялото свободно време на света, за да бъда на разположение и в същото време не е зле да си сваля розовите очила. Не съм в положение, в което мога да си позволя за откажа работа, особено сега когато съм го закъсала супер много. Навярно ще е трудно, но докато не споделяме някакъв наистина общ живот, явно трябва нещата да си останат така.

В живота ми за сега няма нищо кой знае какво случило се, тъй че поради тоя факт – не пиша. Може и да се случват много неща, но нищо не ме е докоснало до толкова много,че да ме развълнува и място да не си намеря. Този месец е някак пълен с приключения свързани с Теди, и по закона за всеобща гадост –  като нищо ще бъда лишена от тях, тъй като има вероятност да почна работа. Аман от бездействие и аман от тоя гаден закон, който на пук на всичко, когато се появят приятни емоции – ще ги затрупа. Няма да мога да се радвам на това какво съм спечелила, а ще ми е куцо какво съм изпуснала. Куцо ще ми е, ако майка ми иде на зоопарк с детето, ако майка ми отиде на зелената поляна и играе с Теди и останалите деца от детската градина, примерно, на “дърпане с въже”.

Някак .. гадно е.

Татуировката ми вече е на показ, малко плахо, но се моткам пред нашите с нея. Обаче те не я забелязват. Ама и на мен някак не ми се “хвали”. Както и да е, може би само аз си я намирам за толкова специална, което си е и най-важното всъщност.

Дните се нижат един по един – рождени, сватбени. Днес моята любима приятелка ще дари света с още едно ново попълнение – мъничко момиченце. Стискам палци всичко да е наред и с двечките и чакам с нетърпение някой смс или още по-добре – снимка.

Това се случва в живота ми напоследък. Освен че съм много изнервена и се втелявам къде за глупости, къде не.

Гледах хубав филм

“Bunny Drop ”

Рядко коментирам филми,  но също така обикновено все търся коментари за тях под торентите. Рядко и си позволявам и успявам да запомня даден филм. Този го гледах току що. Не е нищо особено, просто е в духа на предишни мои постове относно какво наистина представляват децата. И какво трябва да представляваме ние. Нарисуваната картина от филма си е някаква идеална, фикция, нещо, което за съжаление ми се струва нереално в нашия свят. Нашият лош, лош свят.

Във филма се казва така:

“Ако се замислиш, всички порастваме, влюбваме се, женим се, ставаме родители. На свой ред и нашите деца също стават родители. Излиза, че всички на този свят сме майки и татковци. Също като голяма любовна вълна, нали?”

И, когато двама души на шега те попитат чие дете е по-хубаво.. Ти да отговориш – моето

Красив, много красив филм.

Лафове

“Те ти серат в устата, а ти им правиш еваллата.”

За едни лъжа, за други истина.

В превод, за който чете и не обича чак такова визуализиране и сравняване на нещата – означава как някой ти подлива вода, подиграва се не само зад гърба ти, ами и в очите ти, и ти въпреки това си намираш някакви “извинения” и “оправдания” пред самия себе си, за да го направиш по-хубав от колкото е. И той още НЕведнъж същия тоя човек/хора  ти сере в устата по тоя повод.

Добре съм :)

Нищо ми няма. Най-вече главата

Добре съм, добре съм

Необяснимо тъжен ден

Наистина ми е необяснимо.

Освен отново да впрегна някой дух дошъл от отвъдното за виновен.

Не знам.

Този път наистинане знам на какво се дължи. Няма причина.

На това отгоре е супер голям празник, детето ми е здраво и щастливо. Аз дори се наспах.. но за съжаление и физически ми е някакво зле. Не чак толкова,че да не се държа на краката си, или нещо подобно. Но обикновено имам обяснение за нещата, които ми се случват. В същото време едно неприятно усещане имам. По принцип на никой не му е приятно да е обграден от оплакващи се хора, а аз се превръщам точно в такъв. Съответно се старая или да го скрия, или да замълча като се надявам искрено да не бъда попитана как съм и да не се налага да изричам лъжи. Хубаво, ама в един момент искам ей тъй на да се оплача на някого, но не само че не става, ами трябва и да се въздържам и да се преструвам до такава степен, че дори от самата себе си крия.. докато не ми проличи наистина и не излезе така все едно съм станала скучна, изчерпала съм се от към идеи, далечна съм.. и не знам си още какво.

Когато не само че няма какво да споделиш и в душата ти е останало само черно.. или имаш такова чуввство..

Кое е по-добре?

1. Да не товариш останалите и те да си помислят, че просто не са ти така близки и комуникацията ви куца.

(а по мои сметки комуникацията наистина куца, когато се опитваш да предпазиш някого, дори от негативите в душата си.)

2. Или да си кажеш какво ти е, превръщайки се в непрестанно оплакващ се досадник, който в един момент започва да дразни и да носи кофти настроение в душата на този пред който се разкрие.

Нито един от двата варианта не ми се струва приемлив.

Кофти.

А добър ден :)

Не ме свърта много-много в блога май напоследък. И в същото време си е закономерно да съм на приливи и отливи.

Освен това все повече се затвърждава у мен виждането,че доста голям процент от директорите на учебни заведения са ега ти тъпите парчета. Това е някаква отвратителна пасмина, която не заслужава колектива си и професионалистите, които работят за нея. Естествено и това може да е условно казано. Някои ръководители предпочитат да назначават простаци като себе си, други точно обратното, за да могат поне веднъж в живота си да се почувстват по-големи от тях. Не.. не се изразих правилно. Имах предвид поне в една сфера от живота си. И въпреки това щастието им естествено не е пълно, защото работния ден привършва. 

Ден или два без интернет

Е.. аз да изчезна от нета за малко и то колко неща ще вземат да се случат. Първо искам да благодаря на новите двама свои последователи, които са намерили нещо интересно в нещата, които пишат и са се абонирали за блога ми